М И С И О Н Е Р И Т Е

„Помнете вашите наставници” ни съветва Апостол Павел в Евр.13:7. Неотдавна научих, че в град Сент Луис в САЩ е починала на 93 годишна възраст Елдора Хаскел. По-възрастните евангелисти вероятно ще си спомнят името Хаскел. То е на една фамлия американски мисионери, на която дължим много за възникването и развитиегто на евангелизма в България. Елдора е последната издънка на тази фамилия, които /издънка и фамилия/ се пряко свързани с България. За Елдора ще кажа няколко думи по-долу, а сега – за фамилията на д-р Едуард Хаскел. За нея може да се прочете повече в „Историята на евангелските църкви в България” /”Вестители на истината”/, но тука само ще припомня. Д-р Хаскел идва в България в края на 19-ти век и около 1900-та година вече активно извършва мисионерската си дейност в днешните Бъгария и Македония. Жена му, Маргарита Хаскел, е неотлъчно до него и също е много дейна. Но, тяхната работа се е състояла не само в проповядване на Боажието слово. Те са помнели казаното от Апостол Павел, че думи без дела са мъртви. Виждайки колко много е изостанало земеделието в България, те са искали да помогнат то да се модернизира. Д-р Хаскел създава първото /мисля/ в България земеделско училище в село Пордим, Плевенско, съществуващо и до днес. За целта той и жена му обикалят Съединените щати в български носии, с овчарски калпак на главата, и събират помощи. В училището се преподавало модерно /за онова време/ земеделие – за момчетата, а момичетата се обучавали в домакинство, отглеждане и възпитаване на деца, здравеопазване и други подобни дисциплини и практики. По-късно училището става държавно и мисля, че функционира и до днес. Към края на...

От Уилбърфорс до Катуница

  Катуницане слиза от заглавията на печатни и електронни медии. Сега е време да поговорим за това, което се случи. След като страсти и емоции започнаха да се успокояват, можем на спокойствие да размислим: „Защо?”. Натрупваните с десетилетия проблемисе срутиха, показвайки, че проблемите може, но не трябва да се замитат под килима. Стереотипът, че сме пример за етнически мир, избухна от едно криминално деяние. Предразсъдъците родиха плод, очакван от прозорливите и изненадващ за други. Речниците казват, а опитът потвърждава, че предразсъдъкът е необоснована предубеденост, негативна нагласа на човека спрямо нещо. Той е прибързано създадено и често неаргументирано мнение. Предразсъдъкът, насочен към членовете на определена група или определени тип поведение, категория и прочее, поражда отрицателни или неблагоприятни оценки за хората, принадлежащи към групата, без оглед на опита или фактите. Предубедените хора често проявяват неспособност при преработката на информация по отношение на обектите, към които са предубедени. Така и с отношенията, пардон, предразсъдъците към циганите. Някой подшушна и папагалски хор запя, че вече няма цигани, а само роми. Това, комай, изчерпа съдържанието на тъй нареченото „ромско включване”. Мигар това промени циганите или пък промени предразсъдъците по отношение на тях? Настоятелното повтаряне на термина ром се превърна в мантра, изразяваща само първобитно суеверие. Колкото Тодор Живков и компания промениха българските турци като им смениха имената, толкова и ефект имаше смяната на „циганин” с „ром”.Циганин не е обидна дума, поне за мен. Със сигурност не съм единственият, който харесва автентичните цигански романси, както и някои музикални и занаятчийски умения (за жалост изчезващи). Мнозина искат да са волни и страстни като цигани. Но, когато, воден от предразсъдъци, помислиш или кажеш „циганин”, тогава звученето е...

РЪЦЕТЕ

  Вървейки по улицата чух груб мъжки глас да казва: „Махнете  това цвете от тука, пречи ми”. Погледнах към двора, покрай който минавах и видях две мъжки ръце да скубят едно цвете. Контрастът между цветето и ръцете беше огромен. Цве­тенцето, нежно и щастливо, току-що покрито с красиви сини цветчета, и пръскащо аромат около себе си, усмихващо се преди малко на слънцето, изведнъж беше  заграбено от две жестоки и груби длани. Те го сграбчиха, смачкаха и захвърлиха. Докато разбере какво става  с него, цветенцето  започна  да се задушава и загина от жестокостта на  двете длани. Този човек бе лишил своята  душа от пълнотата на любовта… Той бе заключил сърцето си за красотата и богатството на чувствата. Извинявай, скъпо цветенце, че не можах да те спася. След време пак минах по същата улица и същите къщи и видях една жена наведена над цветна леха. Тя чистеше плевели, прекопаваше пръстта около цветята и правеше вадичка, по която да минава водата. Всичко това правеха ръцете на тази жена. Те бяха ръцете на любовта, добротата и благородството. Това беше жената с просветения дух – жената, от която се излъчваше божествения дух, изпълващ сърцето й. Цветенцата й отговориха с благодарност и нежност. И всичките бяха щастливи, защото   любовта беше взаимна. Клинтън,    август 2008 г.                        Лили...

Християнство + семейство не е равно на Християнско семейство

Преди броени дни отбелязахме Денят на християнското семейство. Тук и там се каза по нещо, имаше изложби… но какво всъщност празнувахме? Отбелязването бе най-вече надписа в календара. Празник нямаше, поне не това, което свързваме с тази дума. Семейството отдавна вече не е „основна клетка на обществото”. Живеем във време когато всеки втори брак се разпада, а в по-голямата част от останалите брака е превърнат в съвместно съжителство – кога мирно, кога не. Модерно е да се говори за права – правото на съпруга; правото на съпругата; правата на децата; правото да сключиш хомосексуален брак; правото на еднополовите двойки да осиновяват деца; правото да живееш без брак, с когото си пожелаеш; правото на юношите да водят полов живот още в ученическа възраст (друго име на това право е правото на презерватив – някои ученици получават безплатни презервативи в училище); правото на… Старомодно е да имаш деца, но за едно все пак може да се направи изключение. Нашето време е време, в което гърдите (често това е силикона) на майката са по-важни от кърменето на детето и кариерата на бащата е по-важна от бащината грижа. Време когато съпругата прекарва с козметичката и фризьорката и/или в барчето повече време, отколкото със съпруга си. Време когато извън брачните връзки са повод за гордост, а не за срам. Време когато любовта се разбира (смятай – е заменена) като животинско съвкупление; когато домът се е превърнал в квартира, където спиш и понякога се храниш; жената се е превърнала в инструмент за сексуално задоволяване; време когато синонимът на родител е снабдител… Трябва ли да продължаваме списъка? За някой тези писания ще се сторят остарели схващания или...

СРЕЩА С КАТРИНА

Писано ми било, както казват хората, а всъщност по Божия воля, бях свидетел на едно събитие, което разтърси хиляди хора в южната част на САЩ. Става дума за „Катрина" – ураганът, който, макар и носещ нежно женско име /както повечето урагани/, се оказа грозна стихия.Следяхме я по телевизията дни преди да ни посети. Мотаеше се някъде из Карибско море и бавно, но настъпателно, приближаваше брега на континента при град Ню Орлиънс. Защо избра точно това място, за нас е тайна. Точно тук беше един от най-цветущите градове на САЩ. Казвам „беше", защото вече го няма. Има само глухи останки от него. Небостъргачите все така си стърчат, но са безлюдни. Не ми е мъчнно за тях, а за стария град, особено за така наречения френски квартал с отлично запазени /уви, вече не/ стари къщи, строени преди около 150 години. Голяма част от този град вече е под водата. Заля го океанът, след като предпазните диги бяха отнесени от урагана. Сега улиците му представляват водни канали като във Венеция.Но, защо се жалвам за сградите? Ами хората? Какво стана с тях? След като ураганът отмина, по каналите плуваха удавници /видяхме ги по телевизията/. На спасителите заръчвали да не гледат надолу, а да вадят оцелелите само по горните етажи на сградите, ззащото гледката надолу била ужасяваща.И неволно ми идва на ум историята с Ной и Потопа. Нали тогава хората бяха потънали в грях и бяха забравили Бога? „И като видя Господ, че се умножава нечестието на човека по земята…и рече Господ – ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадах" /Битие 6:5-7/. Свързвам този текст с факта, че Ню Орлиънс е признат...

М О М И Ч Е Н Ц Е

/импресия/ Както много често, така и сега стоях на прозореца и гледах към улицата. Тя бе пуста и глуха. Но, от горния й край се зададаха хора. Изведнъж тя оживя и се развесели. Вперих поглед към идващите и забелязах, че между тях е една майка, която води за ръка четири – пет годишно момиченце. Направи ми впечатление, че то бе облечено много хубаво. Спомням си, че то беше с черни лачени обувки, с бели къси чорапки и поличка, която се разтваряше като чадърче като скачаше около майка си, държейки се за ръката й. Помислих си, че и аз искам да имам такива дрехи. Но тази мисъл се появи само за миг. Тя бе изместена от друга, много по-важна. Помислих си: какво изпитва това момиченце като се държи за майчината си ръка? То излъчваше светлина и радост. Всяка негова клетка пееше от щастие. А майката вървеше бавно и спокойно, изправена като истинска добра и мъдра фея.. Тя осветляваше всичко около себе си, пръскайки топлина и мъдрост. Около тях имаше светъл кръг, в който те се движеха в момента. Момиченцето беше носител на щастието и радостта, а майката – на мъдростта и любовта. Изведнъж почувствах, че съм се вторачила в тях с широко отворени очи и бях много напрегната. Засрамих се, и за да се оправдая пред себе си, си казах: „Аз нищо не исках, а само мама да ме води за ръка…" и си протегнах ръката. Но тя остана самотна във въздуха… защото нямаше кой да я поеме… мама я нямаше вече… Лили...

П О Л И Ч Б И Т Е

/Хроника на едно пътуване/ Вярвате ли в поличби? Имах един приятел, който, ако сутрин при излизане от къщи срещнеше котка, се връщаше и не отиваше на работа. А иначе беше интели-гентен човек – лекар, но казваше, че срещата с котка е поличба и навън ще му се случи нещо лошо.Аз не съм суеверен и не вярвам в поличби, макар че напоследък ми се случиха някои неща… Първа поличба Предстоеше ни пътуване до Америка. Планирахме с жена ми Лили да тръгнем от Асеновград на 5 декември, защото трябваше да отлетим от София на 8 декем-ври а имахме нужда преди това да свършим някои работи в София Не щеш ли, на 4 декември вечерта, усетих, че горната ми зъбна протеза е спукана. . . Ами сега!?.Не е ли това знак, че не трябва да пътуваме?. Звучи комично, но без „чеене" ли ще пътувам? Освен това в Америка поправката би струвала няколко стотин долара… На следния ден, рано-рано се обадих на съседката ни – зъболекар. Тя ми каза, че поправката е от компетентността на зъботехниците и веднага се свърза с един от тях. За щастие, той се съгласи да извърши поправката експресно. И така, за някакви си 3 – 4 часа и 6 – 7 лева, аз бях с подновено „чеене". Така обърнахме гръб на първата поличба. Но, това ни костваше отлагане на пътуването ни до София с един ден.И така, в сряда, 6 декември, потеглихме за София. Оставихме Асеновград с прекрасно време – топло, слънчево, чисто небе – просто мечта. В София обаче потънахме в гъста мъгла. Ами ако и утре е така, как ще летим…? Както и да е! Настанихме...

СКИЦИ ОТ АМЕРИКА

/Скица № 11/ О Б Щ У В А Н Е Преди доста години един мой колега се обръщаше към мене със „сър Игнатов" /пък ми беше и нещо като „шеф"!/. Питах го защо ме нарича така. „Де да знам, на устата ми е" ми отговаряше той. Сега си мисля, че този човек трябва да е имал някакъв пророчески усет, защото сега, тук в Америка, всички постоянно се обръщат към мене със „сър". По-рано аз все си мислех, че това обръщение се употребява само в Англия и то към лица, които кралицата е удостоила с тази титла. А сега, всичките ми непознати лица /а такива са почти всички хора тука/ се обръщат към мене със „сър". Няма „мистър", няма „господине", има само „сър". „Мистър" може да се употреби когато след това следва името на човека , напр."Мистър Джонсън". Разбира се и аз се обръщам към другите със „сър" , макар те да са и най-черните негри /афроамериканци"/, приличащи на нашите кюмюрджии. Към дамите обръщението е винаги „мем", което е съкращение на „медъм" /мадам/. При по-свободва обстновка, главно между младежи, може да се употреби „гайс", /приятели/, обаче гледайте да не сбъркате да кажете „гЕйс"…, защото те ще се обидят, ако не са гейове. Когато си вече по-близък с някого, може да се обърнеш към него с първото му име, например, „хей Бил, хей Мери". Когато те представят на непознат човек, се казва само първото му име /„Това е .Джо"/ Също и когато ти заговориш непознат човек, се представяш само с първото си име / „Аз съм Веско"/. В армията обръщенията също така са много по-естествени. Няма „Господин капитан", „Гсподин лейтенант"...

ТЪРСИХ ОТГОВОР

С моя детски ум и интуиция успях, в продължение на няколко години, да стигна до отговор на въпросите, които ме вълнуваха, а именно: Защо мама я няма и защо още се бави и не си идва. Отговор на тозш въпрос постигнах благодарение на нея, която , малко по малко дигаше завесата, докато стигнах до отговора и го приех с примирение. Чаках на прозореца Стоях на прозореца и гледах навън. Бях болна и самичка. Мама бе умряла пред три години. Но това не ми пречеше да говоря мислено с нея и да я чакам да си дойде. Както винаги, и този път й се сърдех, че не идва. В момента имах нужда да се сгуша в нея и… щях да оздравея. Казвах й, че ако не си дойде, няма да оздравея. Нека побърза, защото я чакам. И … изведнъж я виждам да се задава от ъгъла на улицата. Стъписах се. Наистина ли е тя?! Вперих поглед в нея. Не смеех да шавна, да дишам и да мигам с очите. Следях всяко нейно движение. Тя вървеше по улицата много, много бавно и с наведена глава. И нито веднъж не направи някакво, макар и слабо, движение – като автомат За голяма моя изненада мама мина покрай къщата, в която бях без да ме погледне даже за миг. И така, с наведена глава, тя продължи да върви, отминавайки мен и къщата. Вцепених се от ужас. Стоях неподвижна и я следях. И когато тя стигна до кръстопътя, извднъж изчезна. С поглед разгледах всички посоки, за да видя по кой път е тръгнала, но от нея нямаше никаква следа. Реших, че е минала по улицата,...

Младежко християнско дружество

Следващият по-долу текст е дословен препис отсаморъчно написания доклад на Анета Ат.Игнатова,изнесен в Евангелската църква в Асеновград на8.ХІ.1935 година, по случай тържественото честванена 25-тата годишнина от основаването на Младеж-кото християнско дружество при Църквата, катосамо е осъвременнен правописът. **************************************************** И С Т О Р И Я на местното Младежко християнско дружество по случай двадесет и пет години от основаването му. Не съм првърженица на юбилейни тържества, но когато членовете на една организация без шум и външен блясък пожелаят да отправят своя взор и този на обществото към миналото с единствената цел да се почерпи от това минало поука и вдъхновение, юбилейно праздненство като това днес, може да бъде уместно и твърде полезно за всички. Днес, когато членовете на Мл.Хр.Д-во при Евангелската църква в моя град са ни свикали с тая имено цел – да направим преглед и преценка на дружествения живот и дейност през изминалото време, на мене се падна честта да ви върна назад с 25 години. За да стигнем до там обаче, потребно ще е да се върнем с 5-6 години още по-назад и си спомним за енергичния – тогава младеж – г. Петър Илиев, който бе групирал младежите при Ев. църква – тогава общество – и по тоя начин подготвяше ги за организирана духовна дейност. Когато по-късно покойния Пастир Ив. М. Цаков зае амвона на църквата , той намери разработена почва за разрастването на едно Мл.Хр.Д-во, каквито съществуваха в някои от по-силните Ев. Ц-ви у нас. На 10 юний 1910 година по инициативата на П-р Цаков младежите от Ц-вата бяха събрани, за да обмислят начин за засилване интереса към идеите на една младежка организация и даване нов...

С Т А Н И М А Ш К И Т Е М Л А Д Е Ж И

Чували ли сте да има днес младежко християнско дружество към някоя от нашите църкви? Аз, поне, не съм. Но в миналото е имало. . . За едно такова дружество искам да ви разкжа.Преди около 100 години /ей колко отдавна!/ амвонът на евангелската църква в Станимака /сега – Асеновград/ е бил зает от пастир Иван Цаков. Той е бил човек с богат духовен и житейски опит. Знаейки, че към някои от по-големите евангелски църкви в страната по онова време е имало младежки дружества, той предложил да се създаде такова и в Станимака, зер – да не останем по-назад от другите. . . /Какво самочувствие! / Шегата си е шега, но наистина самочувствието е било голямо. Тази идея не е била безпочвена. За нея е имало солидни предпоставки. Между 1900 и 1910 година в Станимака на християнското поприще се е „подвизавал" /в добрия смисъл на думата/ един много сърцат младеж. Името му е известно на по-старите евангелисти. Това е Петър Илиев-Сливенски /баща на бъдещия п-р Симеон Илиев/. Той е дошъл в Станимака от Сливен , където бил „повярвал", но баща му го изгонил от града, защото бил станал „протестантин". Дошъл в Станимака и постъпил на работа в първата за градчето промишлена фирма, наричана „Копринената фабрика". Тя била основана от един англичанин – Нортън Бретън /вероятно евангелист/, а ръководители са били дошлите от Меричлери Добри Шопов и Запряьн Вълчев, които били евангелисти. Те приели младия Петър Илиев на работа, а по-късно Добри Шопов и се сродил с него. /П.Ил. се оженил за племменницата му/. От самосебеси се разбира, че Петър Илиев е посещавал Евангелската църква . Но това не го задоволявало. Кръвта...

„ПАСТОР ИЛИ ПАСТИР”

Още от средата на 19-ти век, когато евангелизмът е проникнал в България чрез американските мисионери, духовните водачи в евангелските църкви са били наричани „пастИри". Това е продължило около 150 години. Напоследък, обаче, някои евангелски деноминации почнаха да заменят тази хубава българска дума с „пастОри" /за съпругите на пастирите – „пастОрши"/. Така се пише и в някои печатни издания. Не зная каква нужда е породила тази промяна. Можеби за някои хора това да звучи по-престижно…Думата „пастор" е от латински произход, но в съвременния език е типично немска дума. Даже и в католическия свят, където латинският език е основен свещениците са наричани „патер", „падре", а не „пасторе". Но в бългрския език някакси не подхожда. Подобен е и случаят с думите „евангелизъм, евангелист" с ненуждната им зaмяна с „протестантство, протестант".Американските мисионери можеха да въведат своята дума ,„риврънд", както наричат своите пастири, но не са го сторили. И много добре са постъпили. Защото и без това обвиняват нас, евангелистите, че отчуждаваме народа от „българщината". Пък и думата „пастир" е толкова хубава и съдържатнелна!…Тази дума беше в употреба не само при най-старите деноминации в България – конгрешанските /съборните/ и методистките, а също така и от по-къснитне – баптистките и петдесятните. Едва напоследък от тази пастОрска „мода" започнаха да се влияят някои по-нови течения. Мисля, че не трябва да им подражаваме. Нека запазим хубавата дума „ПАСТИР". Веселин Игнатов /Публикувано в броя за ноември 2008 г.на в-к...

Ц В Е Т Е – _Ц В Е Т А Н К А

„Помнете ония, които са ви били наставници. . . и като се взирате в техния начин на живеене подра– жавайте вярата им.” Евр. 13 : 7 Помня! Много добре помня! В букета на моите спомени има едно цвете. Казва се ЦВЕТАНКА. Беше преди 75-80 години в Станимака /сега Асеновград/. Непосредствено до църковния салон на старата църковна сграда имаше едно малко салонче, в което се провеждаха така наречените „социални вечери” и беше „класната стая” на детското „неделно училище”. В тази стая ние, децата, се събирахме след сутрешното богослужение. Малко отегчени от дългите /според нас/ проповеди, ние очаквахме учителката си. Тя се казваше Цветанка Петрова /по късно по мъж – Джамбазова/. При нас влизаше една дребна, нежна млада жена. Лицето й излъчваше една особена светлина, която е присъща на духовните хора. Ние я наричахме „Кака Цветанка”. Тя ни раздаваше картинки с библейски сюжети и ни обясняваше съдържанието им. От проповедите по време на богослужение в главите на нас, децата, я беше останало нещо, я не. Но, това, което научавахме от нея, се запечатваше в паметта ни. Помагаше й това, че тя по професия беше учителка. След като свършвахме с картинките тя ни задаваше „домашни”, които трябваше да представим на следната неделя. Останалото време пеехме нашите детски духовни песни. (А само какъв сладък глас имаше тя! С него тя предизвикваше възторг когато, на Бъдни вечер, като солистка в хора изпяваше „Тиха нощ, свята нощ”). Не се съмнявам, че същите неща се правят и в днешните ни детски неделни училища, но дано сегашните им учителки да имат същото обаяние каквото имаше Кака Цветанка. Тя беше много интелигентна. Завършила беше с много дсобър успех...

БЪЛГАРКИ – МИСИОНЕРКИ

Жени – мисионерки! При това – българки! Какво е това? Нали мисионерството по начало е мъжка работа? И, като казваме „мисионерки", нали обикновено разбираме „съпругите на мисионерите". Рядко са жените – същински мисионерки. Затова странно звучи изразът „Женски мисионерски дружества". И надали са много хората, които знаят, че в България е имало ЖЕНСКИ МИСИОНЕРСКИ СЪЮЗ. /Кратки сведения за него има във „Вестители на истината" на стр.135 и следващите. От там научаваме, че женско МИСИОНЕРСКО дружество" е създадено за пръв път в България в Пловдив през 1922 от съпругата на п.р Ив.Сечанов – Йорданка Сечанова/. Иска ми се да дам още някои подробности за дейността на този съюз и по-точно, за времето от 1935 до 1949 година, за който разполагам с някои данни.В средата на 30-те години на миналия век Евангелската църква в Асеновград е била във възход.. Към църквата е имало много дейно младежко християнско дружество, което през 1935 година е чествало 25 годишния си юбилей. /Между другото – това дружество е дало на страната 8-9 пастири – пряко или чрез потомци/. Макар и без редовен пастир, църквата е била много жива.На 10 май 1934 година църквата е била посетена от две жени: Едната е била тогавашната председателка на „Съюза на женските мисионерски благотворителни дружества в България" – Павлинка П. Димкова /по-късно, по мъж – Никова/, дъщеря на известния в миналото евангелист Пано Димков. Втората жена е била „Мис Берд" както е била наричана тогава известната мисионерка А. /Агнес/ МБерд, Те са събрали жените от църквата и, след като са си поговорили, им предложили да образуват прицърковно женско мисионерско дружество. Идеята била възприета с готовност и веднага се записали...

Любов, романтични срещи и брак – част 1

КАКВО Е ЛЮБОВТА Истинска история от човек търсил любовта Когато бях в гимназията излизах с много момчета и често бях наранявана. Бях лесно уязвимо момиче, защото исках някой да ме обича. Исках някой наистина да бъде загри­жен за мен. Проблемът се състоеше в това, че исках да открия пра­вил­ния човек, когото да обичам; исках също да направя така, че той да оценява и да се радва на моята любов. Когато влязох в колежа нямах никак­во намерение да се омъжвам или да се влюбвам. Исках да си прекарам добре, да спортувам много и да не се обвързвам с никой и с нищо. С други думи, да започ­на наново. Исках да изграждам само добри, пълноценни взаимоотно­шения, да се забавлявам и да разбера какво е сту­ден­тският живот. Справях се добре, докато не срещнах Джо. Не вярвам, че има любов от пръв поглед, но по онова време бях роман­тична тийнейд­жърка и когато го видях за първи път си помислих, че е чудесен. Беше динамитна личност, много чаро­вен. Когато най-накрая ме покани да излезем, не бях на себе си от радост. На първата ни среща се разхождахме дълго и положих­ме много усилия да се впечатлим взаимно. Измина месец преди да се обади и да ме покани на друга среща. Според мен тогава вече знаеше, че искам да се срещам с него. Той се хвана за това и от тогава нещата започнаха да стават сериозни.  Бях много уязвима, защото исках някой да ме обича   Взаимоотношението ни не започна както трябва, защото всеки се опитваше да впечатли другия. Не исках да се среща с дру­ги освен с мен. Не считам, че по това време пренебрегвах...

Намали влиянието

Моите приятели ми влият твърде много. Какво да правя?   Мисля, че всички се държим като хамелеони – тези малки гущери, които променят цвета си, за да се слеят с околната среда. Опитваме се да имитираме другите: слушаме еднаква музика, носим еднакви дрехи, имаме една и съща марка мобилен телефон и т.н.Правим го, понеже природно искаме да бъдем приети. Толкова много ни е страх от това да бъдем низвергнати или подиграни. Когато приятелите ни карат да правим нещо е много трудно да кажеш "НЕ"! Ние сме в капана на една сделка: да се покоряваме и съгласяваме срещу приемане. Библията ни предупреждава да се пазим от опасни приятелства. В 1 Коринтяни 15.33 се казва:“Лошите другари покваряват добрите нрави.”Нека ти кажа какво се случи с момиче на име Деби. . Нейните приятели решили да излезнат и да пийнат. Въпреки, че Деби не бе от момичетата, които излизат до късно и пият, тя отиде. Нямаше смелостта да каже "не". Те се напили на един пуст селски път. Тогава някой предложил да играят на "страхливец". Сигурно знаете тази игра: две коли се засилват една срещу друга и чийто шофьор обърне пръв е страхливец и губи. Тази вечер, никой не се отместил на страна на време. При този инцидент всичките й приятели загинали, а тя била обезобразена и останала инвалид до живот.   Деби би искала да напусне партито. На няколко пъти и се искало да накра някой да я закара в къщи, но тя се страхувала от това какво ще си помислят нейните приятели за нея. Когато влезнала в колата, въпреки, че била ужасена, тя пак не намерила кураж да слезне от колата. Само помисли какво влияние може...

Да се оттървеш от лоши навици

Трудно е да се оттървеш от лош навик. Понякога това може да е гризене на нокти, бъркане в носа, въртене на косата  или използване на жаргонни изрази…Да се опиташ да промениш навиците си или държанието си е голямо предизвикателство!И така – каква е формулата за успеха? В Евангелието на Лука глава 11 стих 24 до 26, Исус обясняваше на хората около себе си какво се случва когато нечист дух е дошъл отново. За да им помогне да разберат какво се случва, Исус сравнява човека със къща, която е била почистена от такъв дух. Скоро след това, нечистия дух се връща при тази къща, вижда че е празна и чиста и поканва още зли духове да влязат. Така че крайното състояние на къщата е по-зле от преди! Защо става така? Защото след като къщата е била почистена, тя е била оставена празна. Не е била изпълнена със Духа на Бог. Нека вземем друг пример. Ако имаш вирус на компютъра си и не знаеш какво да правиш, може би ще извикаш приятел да ти помогне. Но какво ще стане ако след като си решил проблема, си забравил да инсталираш антивирусна програма? Няма съмнение, че още вируси ще дойдат и ще разбъркат твоята хубава и чиста машина. По същия начин, твоето тяло е като къща или компютър, който се нуждае да бъде изчистен от лоши навици, лош характер, лоши мисли. Но повече от всичко твоят живот се нуждае да бъде изпълнен от Духа на Бог.Така че ако компютъра се нуждае от антивирусна програма, за да се изчисти от всички вируси, то от каква „програма” се нуждая аз за лошите си навици? Можеш...

Как да се справим с хулиганството?

Какво можеш да направиш, ако някой се държи лошо с теб в училище, на улицата, или понякога даже на твоят собствен Уеб Блог? Първо нека потърсим малко мъдрост. Библията казва, че ако помолим Бог за мъдрост, Той ще ни даде(Яков 1.5).  Библията казва, че трябва да можем и да се контролираме(Галатяни 5.22). Мъдростта и себеконтрола са най-добрите ти съюзници срещу хулиганите. Често хулиганите започват да дразнят някой понеже искат да бъдат забелязани и ще направят всичко, за да получат внимание. За да успеят, им трябват две неща: публика и жертва. Начините, по които ще реагира жертвата и публиката могат да подсилят или отслабят присмехулника. Не можем да работим върху действията на другите, но със сигурност можем да поработим върху себе си ! Ето два съвета, които Бог ни дава: 1. Матея 5.38-39: Чули сте, че е било казано: "Око за око, зъб за зъб." А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата. . Исус знаеше, че хората се обиждат, за да предизвикат скарване. Те просто търсят повече причини, за да ни притеснят отново. Запомни: Отмъщението води до отмъщение. То не може да реши проблемите. 2. Притчи12.16: Безумният показва явно отегчението си,а благоразумният скрива оскърблението. Както казва тази притча, бъди спокоен и не реагирай прибързано, когато някой те провокира. 3. Лука 10.25-28: И ето, някой законник се изправи и Го изпитваше, като каза: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?  А Той му каза: Какво е писано в закона, какво четеш? А той отговори: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с...

За кризата и за още нещо

Няколко прости и лесни правила, които помагат за преодоляване на кризата Сигурно вече ти е втръснало да слушаш за кризата. Световна, че и икономическа, че и каква ли още не. Има няколко прости и лесни начина всеки да помогне. Тези правила не са мое откритие, но са толкова естествени, че чак не е за вярване. Действат! От „другарското" време остана само обръщението, но не и другарството. Възпитани сме, пропити сме с мисълта, че другарят еди-кой си ще се погрижи за едно или друго. В краен случай държавата. Не призовавам да мислим като Луи XIV: „Държавата – това съм аз!". По-скоро да се замислим за думите на Джон Фицжералд Кенеди: „Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш за родината си." От друга страна, не съм чак толкова наивен, за да повярвам, че всички вкупом ще станем алтруисти1. Но както в хубавата гозба: слагаш малко патриотизъм, малко алтруизъм, капка егоизъм и оставяш да покъкри в главата, докато се сготви. Та за правилата по време на криза…Сложил съм им заглавие: „ОБИЧАЙ СВОЯ ГРАД!". Не бързай с репликата: „Това сме го чували." Нека ти кажа как разбирам този лозунг.Обичай своя град, означава: пази! Колкото по-малко цапаме, по-малко средства ще са нужни за почистването на града. Има и бонус: колкото по-малко фасове по тротоарите; колкото по-малко опаковки около кофите за смет, толкова по-приятно за окото. А колкото е по-приятно, толкова човек е по-работоспособен и позитивен. (Ако не вярваш, питай д-р Пъжев.) Обичай своя град, означава още: пазарувай в своя град. Изкарвай си парите законно – където и както можеш, но ги харчи в Асеновград. В...

Рождество означава даване

На прага на един от най-великите празници се питам какво означава Рождество Христово? Лесният отговор е празнуване на рождението на Господа наш, Спасителят – Исус Христос. Но понеже не съм по лесните отговори, продължих да търся. Неизменно една дума се повтаряше – даде! Бог даде Синът Си. Мария даде майчината си любов. Ангелите дадоха на света веста за раждането на Исус. Някойси даде обора си. Влъхвите от изток дадоха почит. Господ Исус дойде от небето, за да даде живот, давайки собственият си живот. Той даде толкова много, какво ще му дадеш ти? Нима Той, всемогъщият има нужда от нещо!? Невероятно, но ДА! Има какво да Му дадеш – сърцето си! Дай Му място в твоето сърце като го поканиш да влезе и да живее в сърцето ти! Тогава ще по-лесно да даваш, и време, и сили, и средства, и усмивки, и доброта, и… Потвърждение на „моето откритие" (то е толкова мое, колкото откриването на Америка) видях в едно движение, което е сравнително младо. Започнало е през 1993 год. в САЩ. Може би започнало не е най-точната дума, защото и преди това са правени подобни кампании, но тогава се е организирало, за да включва днес повече от 140 страни. Идеята е проста като всичко гениално. Семейство (понякога отделни хора или група) взема кутия от обувки и я напълва с подаръци, които собственото им дете (деца) харесват най-много. Семейството занася кутията на място, което е оповестено предварително. Това са най-често църковни сгради, но не радко и гараж или друго удобно за целта помещение. Дарителите, освен кутията с подаръци, дават и средствата, необходими за транспорта на кутията до местоназначението. От местния сборен...

Просвещението: Исторически факт или начин на живот

На границата на двата есенни месеца се срещат два празника: западният, европейският – Ден на реформацията и чисто българският – Ден на народните будители. Може да прозвучи дръзко, но не твърде очудващо, че двата празника изразяват едно и също. Можем да кажем – движение, развитие, живот…Случили се по различно време в историята, макар да са имали своите по-ранни предвестници, двете събития са тръгнали от една и съща изходна точка: непримиримостта. И двете движения започват от духовното и обхващат всяка сфера на живота.През 16 век Западна Европа е готова да каже: "Стига на папския произвол и злоупотреби". Прави го, чрез един монах – Мартин Лутер. На изток два века по-късно, чрез перото на монаха Паисий България извиква: "Стига на безпросветността и невежеството." Благодарение на Реформацията Германия, Холандия, Швейцария и Англия получават политическа независимост от Рим. Процъвтяват литературата и науката, отприщва се пътят на просвещението. Създават се нови икономически и социални условия и системи. Открояват се личности като Гутемберг, Жан Калвин, Исак Нютон, Оливър Кромуел, Франсис Бейкън, Йоханес Кеплер, Блес Паскал, Фарадей, Морз, Пастьор… Хора извели западния свят от мрака на Средновековието. Благодарение на Възраждането у нас се събужда националното самосъзнание, което довежда до Национално-освободителното движение. Стимулира се развитието на националната книжнина и литература. Българската църква извоюва своята независимост. Видим е напредъкът в търговията и производството. Издигат се национални герои: Софроний, Раковски, Васил Левски, Неофит Рилски, Петър Берон, Васил Априлов, Неофит Бозвели, братя Миладинови, Иван Вазов… Българи извели народа от мрака на духовното и политическото робство. Без угризения можем да кажем, че реформаторите на Запад са будители, както и нашите будители да наречем реформатори. Тук обаче, като че ли приликите свършват....

Къде е мястото на баба Марта?

Въпросът за мястото не е георграфски или пространствен. За някой мястотото на баба Марта е там, където се връзват мартеници. На цъфнало клонче, на добиче, на врат или китка, на котлето, под камък или на знаме, че дори на иконата на дева Мария. Къде, обаче, е мястото на мартеницата и на старицата в разбиранията, вярванията и в живота ни? Ако речем, че ни харесва, поне да кажем защо. Ако това е бабата, която причинила смъртта на млада овчарка, какво да й харесваме. Лютият нрав!? Тогава можем да наречем този ден или месец „свекървен" или „тъщен", според това кой от какво си е патил.Ако това е жената, заменила Богинята Майка, Пенда или Бенда, Бендида-Великата богиня на траките, то тогава напразно е било делото на Св. Княз Борис – ние сме още езичници. Ако чакаме от нея здраве, плодородие, сили, успех; да ни пази от проклятия и злощастия – за какво ни е Христос? Ако има мартеници с парички, сини маниста, слончета; ако има мартеници – прашки и мартеници с надпис „мразя те" – за толкова универсален амулет ще ни завидят и африканските шамани. Отново на въпроса: Къде е мястото на въпросната баба и мартениците? Не сериозно е да мислим, че можем да ги забраним или забравим. Въпреки безграничната пошлост, която върви с тях и удувителната изобретателност на търговците да ги превърнат в стока, можем да им намерим място.На етнографско ниво нека ги запазим като традиция от миналото. Чужденците вече ни разпознават по мартениците. На битово ниво нека, който иска да украсява това или онова – двата цвята си подхождат, красиви са…Но нека не се профанизираме, като разчитаме на лютата баба...

КЪДЕ НЕ ГРЕЕ ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА?

Градът е украсен и не само нашия. Друг е въпроса, че украсата е по-скоро пародия, нежели да създава настроение, но да не си разваляме настроението предпразнично. Навсякъде наблягат на светлината. Нали празникът е светъл! Даже вместо традиционната елха, само жици и лампи. (Още сняг няма но пак се подхлъзнах в същата тема.)  Та, за светлината на празника иде реч. От Библейския разказ знаем, че светтлината на Витлеемската звезда е довела влъхвите от далечни страни. Има ли място където тази светлина не грее? Дали в навечерието на Рождетсво Христово има места, където не владее радостта? Първата реакция е: „Невъзможно!" То е такова пазаруване, готвене и приготвяне, че ни се струва абсурдно. После можем да си кажем: има племена и народи, които не знаят или не празнуват този празник. Това е верно, но въпросът ми е дали, тук в България, в Асеновград има места където не грее Витлеемската звезда? Нека видим как е било на първото Рождество! Звездата изгрява на небосклона и не след дълго „огрява" умовете на мъдреците. Изпълнени с ентусиазъм, те предприемат дълго пътешествие, за да видят новородения Цар. Със светнали лица ангелите пяха за „голяма радост, която ще бъде за всички човеци". По-късно тази светлина изгря и в сърцата на овчарите, край Витлеем. Те „бързешком" отидоха при Младенеца и си тръгнаха обнадеждени и възрадвани. Тази светлина мъждукаше в сърцата на Йосиф и Мария, но през тази свята нощ пламна с пълна сила. а другият полюс, в тъмнината останаха хората, чийто домове останаха затворени за умореното семейство от Галилея. Моят дом е моя крепост, може би мислеха те!? Не съм длъжен да подслонявам странници. Дребни, егоистични душици… Витлеемската звезда...

Хелоуин ли – без мен!

Навлизат в страната работи разни. Китайски стоки навлизат – не толкова качествени, но ефтини. Рок групи навлизат – позастаряващи, но все още известни. Навлизат неща пълнещи джобовете на по-тарикатите. Не за джобовете обаче, е този материал. Поседните години все по-модерен става Хелоуин (Halloween). Хората на запад имат много и различни празници, но ние решаваме да вземем най-глупавия, най-неподходящия и най-бездуховния, макар да съм убеден, че духовност има, но зла, демонична. Не е случайно, че името може да се разчлени на хел (Hell) = ад и уин (Ween) = очаквам. С други думи очаквам ада. Това е ден мъртвите; ден, в който умира лятото; ден (по-скоро нощ) на вещиците. Не мога да пропусна и факта, че образите, които се използват са откровено езическо-сатанински. Древните келти са вярвали, че през нощта срещу 1 ноември се отваря врата между света на мъртвите и света на живите. През нощта на 31 октомври е празника на сатанистите, когато отслужват своята „черна меса". За „посветените" тази меса е придружена от жертвоприношения. Това са дните с най-много самоубийства. Колко тъжно е, че родителите приемат този „празник" за невинно детско забавление. Още по-тъжен е факта, че този празник се опитва да засенчи други два празника. На 31 октомвври се отбелязва денят на Реформацията. На този ден през 1517 Мартин Лутер чрез своите 95 тезиси дава началото на тлеещото недоволство срещу злоупотребите на църквата. Реформацията преобразява западния свят икономически, социално, културно и най-вече духовно. На реформаторите света дължи печатарската преса – най-великото откритие на второто хилядолетие. На реформатора Уилям Уилбърфорс дължим борбата срещу робството и неговата забрана. Реформацията е в основата на Ренесанса и Просвещението. Като мото на...

Семеен кодекс – карай да върви; етажна собственост – това е важно!

Учудващо е че в българския парламент по едно и също време се разглеждат два законопроекта. Иска ми се да е случайно, но не вярвам в случайността. Драги читателю, за какво се вдигна повече шум? За правото да имаш куче в блока или за правото да имаш семейство? За защита на животните или за защита на вековни ценности? Признавам си, че съм пристрастен, но колкото и да ми се искаше да слушам дискусии за семейния кодекс, навсякъде чувах за това колко ще се увеличи популацията на бездомните животни. Тъй наречените защитници се опасяваха за психическото състояние на котките, ако бъдат изоставени; за не-хуманната практика да се „приспиват" животни; за самотните хора, чиято утеха са домашните любимци. Както казва Дочо Булгуров от „Селянинът с колело": „Прасета (разбирай семейство) не може, а кучета и котки може!?" Дали защото по градиките се разхождат (и не рядко изхождат) домашни любимци; дали защото баби и дядовци галят кучета и котки, вместо внуци или защото е по-модерно да си гей отколкото майка – общественото внимание се насочва все към „етажната собственост" Това, което не чух подледните седмици е, как узаконявайки еднополовите бракове ще се увеличи популацията на населението. Не чух за психичекото състояние на децата, които ще растат без да знаят дали да казват на новия чичко – „тате". Не чух дали е хуманно да се приспива обществената съвест с приказки, че „така ще е по-добре". Не чух и за това кой ще утеши жените когато остареят и извинете, когато погрознеят – котката или внуците. Тъжно ми е, че не се даде трибуна на хората, които защитават християнската ценност брак. А най-тъжно ми, че тези, на...

Възкресение за Асеновград

Възкресението на Исус Христос преди близо 2000 год. изненада всички съвременници. Забележително е, че това събитие раздели хората на две. Първата група се състоеше от водачите – духовни и политически, власт имащите, право имащите, големите на деня… Възкресението на Исус обедини тези доскорошни врагове в тяхната омраза и отхвърляне; лиши ги от радостта на този най-велик факт в историята; превърна ги в ожесточени гонители. Втората група е на учениците Христови, те също бяха изненадани от Възкресението. Когато Исус им говореше за предстоящите си страдания, смърт и възкресение, но те си мислеха, че това е част от Неговите притчи, които те често не разбираха. След като преживяха своята лична среща с Възкръсналия Спасител, те бяха променени. Уплашени и маловерци, те се превърнаха в апостоли, смело проповядващи истината. Можем да кажем, че и те възкръснаха за един нов живот и заедно с тях (и чрез тях) възкръсна и тогавашния свят. Появи се не просто една нова религия (религии в света е имало и има достатъчно и те никога не са нови, а само преоблечено старо), не ново учение или идеология, но една нова ера. Нещо наистина ново и непознато до тогава, нещо за което хората мечтаеха, копнееха, надяваха се… На хоризонта на историята изгря нов живот, нова цивилизация, нова ценностна система. Защо си припомняме всичко това днес, стотици години по-късно? От една страна защото и днес хората се нуждаят от възкресение – лично, обществено, народно… И днес хората мечтаят, копнеят за нова ценностна система, нов морал. Нуждаят се от нов живот, който сякаш е останал в историята. Струва ли си да се задълбаваме толкова щом не можем да променим историята? Точно...

Цветница

„И като се приближи и видя града, плака за него…" Свето Евангелие от Лука 19:41 След броени часове ще се отправим към храмовете за празнуваме Цветница. Празникът е хубав. Пролетен. Цветен. И най-вече – Библейски. Исус влиза тържествено в Ерусалим. Посрещат Го възторжено. Викат. Размахват палмови клонки. Постилат дрехите си на земята. Приветстват Го с „Осанна". Но Исус не е радостен. Дали защото възторгът е просто емоция, лишен от дълбочина!? Дали защото виковете са само „празен шум и вой" !? Дали защото палмовите клони са предназначени за политически водач, какъвто Исус не е!? Дали защото Осанна (в превод означава „Спаси ни сега!") се отнася за освобождението от омразните римски окупатори!? Сигурно заради всички тези неща. Прослава предизвикваща сълзи!? Защо? Евангелист Лука е изследвал и записал: „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти." Исус – Божият Син страда сред празнуващите. Плаче, защото зад викове, палмови клони и екстаз е скрита истината за Него. Да, Той влиза в Ерусалим,  но за да царува, а за да страда. Да умре за тези същите, които след няколко дни ще викат: „Разпни го!" Сега сме 2008-ма, Европа, България. Какво общо имаме с тези древни събития? Ще празнуваме този ден. Нямаме си палми, но това не е беда – имаме си върби и цветя. Ще има настроение, нови дрехи, ще се чуе „Осанна"… Въпросът е: Ще е радостен ли ТОЙ? Има ли смисъл да празнуваме, ако "виновника" за празника не радостен? Исус не иска палмови клони – символ на независимостта; не иска и върбови. Иска трона на твоето...

Опиянени от любов или влюбени в пиячката?

Средата на февруари е един от моментите когато сме раздвоени какво да празнуваме. Трифон Зарезан (по стар стил) или свети Валентин!? Какво празнувахте вчера? Ако e трябвало да избирате, да ги съпоставяте, срещнахте ли трудности? Дали избрахте нашенския Трифон или чуждия, западен Валентин. Дали предпочетохте виното пред любовта? Тук е мястото да споделя, че за много хора въобще не се налага да избират. Щом е празник – празнуваме, ако са два още по-добре. Има хора и без повод се напиват (напиха се и вчера), но с повод е някак по-приемливо и къде-къде по-приятно. Има и хора, които са готови за „любовни" връзки с повод и без повод. Но не за тези празнуващи ми е думата. Интересуват ме хората, които не им е все едно какво празнуваха, хората които имат своите въпроси и търсят задоволителни отговори. Определям себе си за човек от тази категория и търсих отговори, изследвах нещата. Споделям с теб, читателю, тези свои открития, надявайки се, че си от моята „кръвна група". Когато става въпрос за св. Трифон, открих, че е мъченик за вярата от 3 век. По времето на император Траян бил изправен на съд, защото не изпълнявал заповедта да се кланя на идолите. На съдията отговорил: – Името ми е Трифон, родното място – село Комсада, което е в околностите на град Апамия. Съдба у нас няма, защото вярваме, че всичко става по Божи промисъл, а не по съдба и движение на звездите, нито пък случайно, както вие вярвате. По живот не съм роб, а свободен. Единствено на Христа служа. Христос е моята вяра. Христос е моята слава и похвала. След дълги мъчения, в разцвета на...

Забравеният Левски

Няма как и тази година ще си спомним за Левски. Той е нашата икона, нашия пример, поне за обесването му ще си спомним. Един ден, няколко речи, тук-там портрет на стената – това ли е всичко, което дължим на апостола? Сочим го за пример, а си спомняме за него мимолетно, сякаш да потвърдим идеята на Вазов, че сме го сложили в списъка на „забравените". Защото е забравен, ако всеки ден не помним „думите… прости и кратки". Ако не следваме примера му, „биде предаден" се отнася в пълна сила и за нас.  Забравяме го, когато търсим собствена облага „а той беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен дал си бе животът!" Това не е обвинение – авторът на тези редове не прави изключение от забравливите. Но не е ли време да се запитаме: Защо Левски е толкова различен от нас? Това, което сме забравили; това което ни е убягнало, е че Левски е дълбоко вярващ, посветен на Бога, дякон Игнатий. Осъзнал, че службата на Бога минава през службата на хората „че цел по-висока Бог ни тук показа". Не само говорил „светата правда, изказана смело". Не само слова „пълни с упованье и надежди сладки". Но приел да положи себе си олтара за освобождението на братята си – „и с сърце порасло и за кръст готово" и „Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов". Днес народът ни е поробен. Робува на предразсъдъци, суеверия, глупост, безразличие, бездуховност, апатия, алчност и какво ли още не. Затова е потребно да помним примера на Левски. Нуждаем се от апостоли, които да прогласяват Библейската истината, защото „истината ще ви направи свободни"...

ЗА КОГО НЯМА МЯСТО НА БЪДНИ ВЕЧЕР?

В очакване на Бъдни вечер, рядко се замисляме какво е това. Думата е производна на „бъднина" или бъдеще, за това се свързва с очакване, т.е. нещо да се случи в бъдеще. Така, че Бъдни вечер е очакване или ако си поиграем с думите – Намираме се в сезона на очакване на очакването. И ние вкупом очакваме – децата очакват подаръци, домакините очакват да ги похвалят за богатата трапеза, мъжете очакват да превали деня за да посегнат към виното; старците чакат внуците… всички очакват. В очакване беше и светът преди 2000 години. Евреите очакваха избавление от римляните, римляните очакваха да владеят над целия свят, гърците очакваха появата на съвършения човек, грешното човечество очакваше спасение, а едно младо семейство очакваше първото си дете. Бъдещата майка беше младо момиче още не преживяла смущението си, че чака дете, чийто баща не беше виждала. Съпругът й, макар и зрял мъж, объркан как ще се справи с отговорността да бъде баща. Ще оправдае ли гласуваното му доверие да отгледа дете, което не е негово? Ще може ли да го обича истински? Но това после, сега трябваше да намери място, където да се подслонят. Бебето вече напомняше за себе си и даваше знаци, че времето е дошло. Навсякъде обаче срещаха същия отговор: Няма място. Невъзможно да ви приемем. Когато осъзнаем, че става въпрос за Синът Божий се изпъваме с недоволство, даже гняв – как е възможно такова отношение!? Тогава се прокрадва лукавата мисъл: Било е толкова отдавна, защо да си развалям празника с такива мисли. Това ми напомня за една истинска случка: Малко момиченце гледаше Рождествената сценка на витрината на универсален магазин. Майка му се обърна...