МОЛИТВА

Господи, смирено моляда ме водиш и крепиш!Твойта възвишена воляв мислите ми да множиш! Да не търся аз награда,нито слава във света,който пълен е с неправдаи с преходна суета. Само Ти въздаваш, Божеза делата – зли, добри!Никой друг кат’ Теб не можеболката ми да смири. Моят жизнен път богат ес много трудности, беди…Но какво са те, когатовинаги до мен си Ти? Даже, ако аз забравя,че съм чужденец в тоз свят,моето сърце долавяшепот странен, но познат! Боже, дай ми силна воля –все да търся Твоя Син!Знам, че трудно е, но моляс правдата да съм! Амин. Август 1994...

С Ъ Н

Месецът в небето плува.Нощ крила простря навред.Млад затворник сън сънува,в миг забравил мрак и гнет… Сякаш утро пак е вънкаи росата пак блести.Конче яхнал с песен звънка,той със вятъра лети! В пътя си овчар настига –близо чуй се вече звън…Чан ли туй е? Не… Верига!О, това бе само сън… Ноември, 1956...

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

"А Исус рече: Оставете дечицата,и не ги възпирайте да дойдат приМене, защото на такива е небес-ното царство. И възложи ръце надтях, и замина от там"./Св. Евангелие от Матея 19 : 14-15/ Едва ли има човек, докоснал се до светлината на Христос, който да не изпитва вълнение в навечерието на Неговия рожден ден. И колко са прекрасни чистите сърца на децата, готови да приемат с неповторима искреност чудната вест на ангелския хор, непринуденото и скромно поклонение на Витлеемските овчари, дългото и рисковано странстване на мъдреците от Изток, носещи царски дарове за положения в ясла Княз на мира! В детските си спомени от този ден аз съм скътал и милите образи на моите родители, прекрачили вече прага към Вечността…* * * Пак лунна нощ обгръщастудени далнини.Тя спомен в мене връщаот детските ми дни. Звездите пак немеятвсред бяла зимна нощи ангели пак пеятв простора с дивна мощ. Отново в небесатасе носи блага вест,как скромно в пещератаХристос родил се днес! В тоз миг под свода ясен на празничната нощхор детски сладкогласензапява: "Тиха нощ…" Таз най-прекрасна песенсъбужда трепет в менза празника чудесенвъв тоз тържествен ден. Неволно с радост чуднаи аз запявам с тях,в миг спомнил вечер лунна,дете кат още бях… Годините летяха на своите криле.Те бързаха, не спряха…Днес веч не съм дете. О, често в таз нощ свята –под звездния простор,аз пея със децатаи с ангелския хор! Декември, 1999...

ОВЦА И ГАРВАН

На сянка под една върбазадрямала веднъж овца.Дали от зноя тъй ленива –тя, сякаш мъртва бе, не жива. А някакъв си гарван черен,там кацнал гладен начумерен."Тук мърша има! – си казалгероят наш кат я видял. Но глупавата твар тогаз изблеяла със дрезгав глас.Така на птицата креслива"доказала" тя, че е жива… Мнозина люде в този святкат таз овца "блажено" спят.Те също като блеят "доказват", че… живеят! Юли, 1959...

УСМИВКА В СЪНЯ

Мило дете! На твоя рожден ден, когато ти си толкова далече, аз пак се разнежих. Кой знае защо си мислех, че животът е направил от мене един по-твърд дядо. А то не било така. Понякога дори трудно скривам сълзите си. Сигурен съм, че един ден ще ме разбереш…Дядо Дане Февруари, 1995 г. УСМИВКА В СЪНЯ Мил спомен ме сети за твоя чист пъти стана по-светъл за мене денят.Аз винаги имам миг с мисъл за теб –и в лютата зима и в летния пек. Как тръпнеш от радост и нежна кат цвяте твоята младост в красивия свят!Ти празник очакваш с невинно сърце,в нощта го сънуваш с простряни ръце. Лъч прелестен пали плам в твойте очии сякаш ги гали – тъй топъл и чист.Бог често им праща усмивка в съняи радост искряща дарява в деня. Дойде ти чудесен в един зимен ден!И днес с мойта песен пак идваш при мен.Животът е кратък, забързан. Дори,когато сред мрака цял век той гори. Аз често се смайвам кога, ей така понявга забравям съдбата своя,която тъй лесно приемам сегакат ехо от песен и детска игра. Над чело кога засребреят косии есенно злато навред заблести –о, ти и тогава от цяло сърцеусмивка дарявай с открито лице!И нявга, когато аз сън ще съм вечти чуеш словата, дошли отдалеч,не ги отминавай о, мило дете,но всякога вярвай – за тебе са те! Февруари, 1995...

КОЛЕДЕН ПОЗДРАВ

Току що бе настъпила 1957 година. След разгрома на унгарската революция и мерките за сигурност предприети от комунистическата власт у нас, в Старозагор-ския затвор цареше привидно спокойствие…По онова време Рождество Христово се празнуваше на 7. януари. В писмото си до семейството от 3 януари 1957 съм написал: "…ето, че старата 1956 година си отиде. Идва ред и на светлите Рождествени празници. Колко хубави бяха те някога! Как забравяхме всички трудности в живота и пред нас заставаше чис-тата радост от празника! Но да не говорим сега за това. Нека да понасяме твърдо настоящето и да вървим с вяра към бъдещето!" Няколко дни преди това бях написал като поздрав и няколко стиха, които те щяха да прочетат по-късно, кога-то бяха тайно изнесени от затвора… Февруари, 2001 г. КОЛЕДЕН ПОЗДРАВ Каменен затвор сивеекрай притихналия град.Сред полето вятър вее. Вред се носи сняг и хлад. Зад тополите немеят заскрежените стени,а на кулите чернеят грозни, гладни гарвани… Дали Новата година и Рождествената нощнеусетно ще преминат като сън и тази нощ? О, не! Мъничко трохички някой турил сутринтазад решетката, где птичка огладняла долетя. А отвътре млад затворник мило гледа я в захлас и на птичката говори тихо с развълнуван глас: Птиче мое, гладно, клето, ти от хлебеца кълви!После волно във небетокато вятър полети! Ако видиш мойта майка, татко, братя и сестра, поздрав дай им! Нека чакатБог да прати вест добра… Дните бавно ще се нижат във тъмничния сумрак,гдето често той ще вижда само в спомен бащин праг… Декември, 1956...

СВЕТИЛОТО

На страшния Голготски кръстИсус бе приковани сякаш бе злодей, та с пръстбе сочен и руган…Но в светлия предсказан дензов дойде на света,че адът беше победен и смазана смъртта! Спасителя и днес зоветоз свят в грях омерзен, с прободените си ръцеприканва Той и мен. О, нека моята душа се вслуша в този зов,а не да бродя сам в нощта посърнал и суров! Тогаз небесни мъдрости,не празна суета,ще бъдат мои спътницивъв радост и в бедаи аз ще зная где и какда търся мир, покой със вяра, че и в пълен мрак Светилото е Той! Март, 2000...

ЮДА

Без срам бе твоето сърце – изпълнено с ламтеж, кат трийсет сребърници взе,Христа да предадеш. А после? Той увисна там –на дървения кръст.Посочи Го без капка срам –с целувка и със пръст… Защо предаде ти на смъртУчителя си благи тръгна в хлъзгавия пъткъм ада с вечен мрак? Защо презря блажен покойи поздрава: „Мир вам!"О, как нелепо беше Той от тебе поруган! Не зная как се съгласида влезе мрака в теб,как, вместо в храм, сърцето сипревърна ти в вертеп. Но знам, че в него вечен ледвладее всеки часи глухо тътне без ответпредателския глас… Февруари, 1961...

НЕ САМО ЗА МИГ

/На Лили/ Очите ми често се взиратв далечни, измамни звездии винаги сякаш намират,че близо, най-близо си ти! Аз виждам до теб как бледнеятфалшиви, студени слънца,какво от това, че белеесребро вече в твойта коса! И чувствам да грее в лицетоне само за миг светлина,която донася в сърцетожадуван покой, топлина! Септември, 1995...

МИГ СВОБОДА

През есента на 1956 г. в Унгария избухна революция. Тя бе жестоко смазана… Будапеща, Будапеща! Как плачеше сърцето ми тогава, когато чужди танкове газеха току що цъфналото цвете на надеждата! Твоите чеда вкусиха глътка свобода, но платиха скъпо… Мнозина със живота си… А някакви самозвани местни "патриоти" и техните чуждоземни покровители ги наричаха престъпници…Септември, 1993 г. МИГ СВОБОДА Когато огънят, откраднат дръзко,прогонил мрака от светаи с пламнал факел Прометей разпръснална вси посоки топлина,кат зъл престъпник прикован в скалите,той страшни мъки изтърпял,но огънят, занесен в далнините,тъмата ледена огрял! Един роб дръзнал нявга меч да вдигнесъс свойте братя – клетници.Тях римският владетел без да трепнеосъдил кат престъпници…Те стенели на кръстове край пътя –издъхващи, но с волен дух!Тих вятър сетния им стон прикътал,а властникът останал глух… Чеда на Будапеща! В ден съдбовенпочувствахте миг свобода,но подъл враг ви срещна с дъжд оловени с черни танкове в нощта.И ваз "престъпници" зовяхаонез, що стискаха властта,но вие в сън покорно не заспахте,а гордо срещнахте смъртта… Април, 1957...

В Ъ Р Б И Ч К А

На Бате Илия МАЛКА ВЪРБИЧКА РАСТЕШЕ САМИЧКА В ГОЛЕМИЯ ДВОР ТЯ БЕШЕ ТЪЖНА, ЗАЩОТО БЕ САМИЧКА. И, ЗА ДА НЕ РАЗБЕРАТ ДРУГИТЕ, ЧЕ Е ТЪЖНА, ТЯ СЕ ПОКРИ С КЛОНИТЕ СИ ПУСКАЙКИ ГИ ДО ЗЕМЯТА. ТЕ С ЛЮБОВ И НЕЖНОСТ Я ЗАКРИХА, СКРИВАЙКИ СКРЪБТА Й ОТ ДРУГИТЕ, ОПИТВАЙКИ СЕ СЪЩЕВРЕМЕННО ДА Я РАЗВЕСЕЛЯТ. ТЕ Й ПОКАЗАХА СЛЪНЦЕТО, КОЕТО СЪЩО БЕ САМОТНО, НО ГИ ТОПЛЕШЕ. ПОКАЗАХА Й И ПТИЧКИТЕ, КОИТО ВЕСЕЛО ПОДСКАЧАХА МЕЖДУ КЛОНИТЕ. ПЕЕЙКИ ВЪЗТОРЖЕНА ПЕСЕН ЗА ЖИВОТА. ВЯТЪРЪТ ВЕСЕЛО СЕ ПРОВИРАШЕ МЕЖДУ ЛИСТАТА Й, ПРДИЗВИКВАЙКИ ГИ КЪМ ИГРА И РАДОСТ. ТЕЗИ ТРИТЕ – СЛЪНЦЕТО, ПТИЦИТЕ И ВЯТЪРЪТ Й ПОКАЗАХА, ЧЕ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА ПУСНЕМ РАДОСТТА В СЪР- ЦЕТО СИ И ДА ВЯРВАМЕ В ДОБРОТО. ПОСТЕПЕННО САМОТНАТА ВЪРБИЧКА СЕ ВКЛЮЧИ В ОБЩАТА ПЕСЕН НА ЖИВОТА И ОЦЕЛЯ ! НО БОЛКАТА ОСТАНА В СЪРЦЕТО НА МЛАДАТА ВЪРБИЧКА ЗАЩОТО БЕ САМИЧКА. Клинтън, 20 февруари 2008 г. ЛИЛИ...

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!

Днес празник е, звънят камбани!От тъмно хората не спят.Треви, цветя – в лъчи огряни,разпръскват чуден аромат.Вред носи се: "Христос възкресе!" –дори в най-малките селцаи в хор – "Наистина възкресе!",отвръщат стари и деца. Настъпващото утро пеетоз мил Великденски рефрен,а в чистия простор белеезората, идваща към мен.Във поздрава: "Христос възкресе!"надежда търсена съзряхи в миг – "Наистина възкресе!"със хората и аз запях. Звънят Великденски камбани!Те вест разнасят надалеч,че няма вече смъртни рани,че адът е безсилен веч.Със думите: "Христос възкресе!"потърсих истината ази чух: "Наистина възкресе!"в притихналия ранен час. Февруари, 1961...

ОСТАНЕТЕ ДОСТОЙНИ

Мили мои стари приятели! Пиша ви тези редове и си спомням за общите неволи, когато между нас и синевата на небето имаше решетки… Тогава, сякаш на шега, станах "бай Дано". Кръстници ми бяха Йордан Такев от Пловдивско и Дончо Атанасов от Хасковско. Така стана, може би поради това, че бях най-младия обитател на затвора. Нямах още навършени деветнадесет години. И друго, на мене също ми беше приятно, да ме наричат с това "име", което ми остана за цял живот… После "докараха" и други младежи – Иван и Христо от Чирпанско и Вълчо от Старозагорско. С тях бяхме отделени от другите затворници с цел "превъзпитание". Един от вас, зъболекарят от Ломския край – д-р Цветан Б. ни задяваше, че сме били "детска градина", което, като че ли, малко ни ядосваше, защото се смятахме за големи. Такива бяхме и за тъмничарите, особено като разбраха, че "превъзпитанието" няма да мине. За тях нямаше значение, дали затворникът пред тях е младеж с годините на собствения им син или е достолепен мъж, достигнал, дори подминал възрастта на техния баща. Дните се нижеха бавно. Предстояха ни дълги години в затвора… Още в следствената килия често в мислите ми се въртяха слова, които се опитвах да запомня. По-късно, в затвора ги записвах на листчета. Някои от тях успях да запазя до днес. Други попаднаха в бездънните хранилища на Държавна сигурност. С тази книжка искам да потърся мнозина, дори потомците на ония, които ни преследваха. Тъжно ми е, когато някои говорят, че днес малко се интересуват от трънливите пътеки, по които в ония години преминаха толкова много хора, отрекли с риск на свободата, дори живота си, една...

БЛАГОДАРНОСТ

Посвещавам на Смиля Иванова,от с. Баня, Разложко. Кат птици излетяха днитеслед оня първи школски часкогато с трепет във очитепред теб застанах плахо аз. Отлитнаха, не ще се върнат…Но все ще помня оня ден – как твоят лик в таз среща първаизгря завинаги и в мен. Когато в трудности огромниусетя близо мъдростта,все твоя светъл образ спомням – прозорец дал ми към света. Тогава лъч на благодарностизгрява в моята душаи ме изпълва с чудна радостдори в нощта на зла съдба. 24. май, 1957...

РЪЦЕТЕ НА МОЯ БАЩА

РЪЦЕТЕ НА МОЯ БАЩА Кой син не желае да каже добра дума за своя баща? Особено, ако тази дума не е измислица. Дори в мрачните спомени за родителите грее нещо светло, топло и красиво…Това, което ще разкажа сега, се случи преди много години… В утрото на едно Рождество Христово, дежурният милиционер в следствения арест на Държавна сигурност, буди затворниците с ритници по вратите на килиите. Аз съм вече буден. Как силно искам и днес в ушите ми да прозвучи тържественият звън на празничните камбани, а в сърцето ми – дивната мелодия на песента: "Тиха нощ, свята нощ…", както някога я изтръгваха от църковния хармониум силните тогава ръце на татко. Понякога съпровождана от нежния звук на цигулка в слабите ръце на едно момче… Докато чакам със затаен дъх песента на камбаните, потъвам в размисли за моите мили и… отново съзирам ръцете на татко, които, дори когато бях дете, рядко погалваха главата ми. Напротив, те често бяха строги, но никога несправедливи към мене. И, макар че извличат чудни акорди от църковния хармониум, те не притежават изискаността и финеса на музикант. Може би, защото умеят да орат земята, да косят сено, да засаждат дървета, да облагородяват пустееща земя… Така, обладан от мили спомени, аз сякаш забравям за самотата си. Изведнъж зазвъняват камбани, които известяват на света и на мен в мрачната килия, че преди векове, на този ден се е родил Христос! Заедно с тържествения хор на камбаните, аз си представям все още силните ръце на татко, как свирят песента за Витлеемския Младенец. Тази пълна с надежда празнична песен зазвучава със чудна сила и в моята душа. И започвам да вярвам, че...

ЗРЪНЦЕ СИНАПОВО

Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. /ХРИСТОС/                                                                                                                           Матея 17,20 Когато неканен глас в мене запявапонякога тъжен рефрен,сърцето ми в миг се от болка стаявав безкрая на трудния ден. Килията тясна в безмълвния хаосотново се слива с нощтаи властно ограбва заключена младост, далеч от дома и света… Красиви илюзии веч изгоряхакат птици в стихиен пожар,сал живият спомен за бащина стряхаще бъде в мен скромен олтар… Понякога взорът ми плах ще съзирамиражи в безкрайния ден.Те ту ще изчезват, ту пак ще напиратсред тежки въздишки край мен. И често неволно аз пак ще поглеждамкъм свойта нелека съдба –дали ще се срути тя в миг безнадежденкат пясъчна кула в нощта? О, нека Бог мъничко вяра посее,кат зрънце синапово в мен –там, гдето заключена песен немеев нощта и в безкрайния ден…                                                     Август, 1956...

КРОТКИТЕ ВЕЧ НЕ КРОТУВАТ!

Когато преди повече от четиридесет години Унгарският народ се опита да премахне диктатурата, вместо в университетска аудитория, както мечтаех, аз бях в тясна затворническа килия. О, как силно бях впечатлен от събитията в тази страна! Дори в сърцето ми се родиха стихове, посветени на въстаналите люде. Уви! Тогава моите слова не можeха да видят бял свят. Все пак, надеждата, един ден и ние да покажем, че сме достоен народ, постепенно растеше в сърцето ми… Годините течаха. Някои гледаха на нас като на врагове, други – ка-то на заблудени фанатици. Веднъж, през пролетта на 1990 година, по време на първите митинги, един "познат" дори ми каза заядливо: "Значи, и ти си бил от тях!" Стана ми тъжно. Сякаш ставаше дума за луди. Утешаваше ме поне мисълта, че преди повече от един век, за та-кива са били считани от някои хора дори копнеещите за свобода Кли-сурци, Панагюрци, Оборищенци, положили кости за България.Но доживяхме! Цветът на нацията днес е залял улиците и площа-дите на страната! Това показа на света, а и на самите нас, че сме прежи-вяли бремето на страха, че крехкото цвете на надеждата е разцъфтяло в душите ни, че можем да извикаме: КРОТКИТЕ ВЕЧ НЕ КРОТУВАТ! Пак зима е – тъмна и гладна – кат в някаква тежка война,подхвърлила в участ безрадна таз наша нещастна страна.Пак гладните "носят" винатаза туй, че насъщният днесотново е лукс и странатаизпълни се с гневен протест. Площадът оказа се тесенза техния мирен поток,а властникът хитър, но стреснатполучи ответен урок.Да! Кротките веч не кротуваткат някакво стадо без глас!Навънка младежи танцувати пеят във нощния час.В миг заповед чу се бездушнасред нощния мирен площад,където във схватка ненужнасе хванаха...

ОХЛЮВЪТ

Героят известен       постига целта си, кат друго не прави,       а само пълзи.Но взреш ли се в него,      ще видиш с потреса,че… лигава диря      след него лъщи. Юни, 1957...

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Посвещавам на моя брат Г. Когато понякога в менепроникне тъга и печал,че дните си земни безцелнона този свят аз съм живял, тогава листа пожълтелиразтварям и гледам в захласи в буквите там избледнелис признателност взирам се аз… И ето, че виждам как в мракаблуждае животът ми млад –далече от бащина стряха,откъснат от белия свят.Там с бледа ръка треперящаизписвал съм лист подир лист –ту болка и мъка горяща,ту спомен прекрасен и чист. Аз спомням си, спомням унесенкак думите в тези листанамериха своя тих пристанвъв твоята братска ръка.И сявга, кога се докосвамдо спомена давен, но мил,с признателност винаги чувствам,какво си за мен съхранил! Май, 1994...

СЛАВЕЙ

Когато преди доста години в затвора препрочитах (за кой ли път?) едно писмо и няколко снимки от семейството, аз силно пожелах да направя някакъв, макар и съвсем скромен подарък на моята още съвсем невръстна тогава сестра. И тъй като нямах никаква друга възможност, аз й написах стихотворението "СЛАВЕЙ". Малко по-късно се появи и "ИГРА". Успях, заедно с други неща, да ги изпратя тайно в къщи едва за Рождество Христово. Бях много радостен… Май, 1994 г. СЛАВЕЙ Малки, весели дечицапеят, свиркат със устаи в прохладната горицатичат сред безброй цветя. Волен славей там прелитакъм зелените листа,откъдето в миг долитас кръшни трели песента: Аз съм птичка лекокрила,хвъркам си където ща!В клоните съм построиладом за моите деца. Също кат дечица малки,с радост те очакват мен –тяхната грижовна майка в хладна нощ и в светъл ден. Утрото започвам с песен,цял ден нося им храна,докато във сън чудесенстихне цялата гора. Те са слаби и невинни –като мънички деца.Скоро ще пораснат силни –с бързи, пъргави крилца.А когато дойде есен в китната дъбрава тук,ще заглъхне тази песен, като полетим на юг. Но   напролет ще се върнемвъв гората. О, тогазтази среща ще превърнемв празник с кръшния си глас! Авг. 1956...

ЖАЖДА

Не искам кат щраус глава да заривамв изтеклия пясък на минали днии своето време без цел да проспивам – полюшван във блато от мътни вълни. Сал охлювът търси в черупка да скриеделата си хлъзгави, своя вървеж,но винаги някаква лигава диряще лъсне след него студена кат скреж. Затуй свети Боже, дари ми взор ясен – по-често да виждам, че моят животбез жажда за истина ще е ужасен,без съвест – по-тежък от робски хомот! 16.06.1997...

СТАРАТА РЕКА

Четири красиви спомена от Рила – СТАРАТА РЕКА, КРАЙ РУЧЕЯ, БУРЯ и ЕЗЕРОТО, изживяни там, където Рила, Пирин и Родопите делят мегдан, бяха изплували в мислите ми в един миг от лятото на 1957 година… Уви! Железни решетки пречеха тогава на взора ми към небето и онези чудни кътчета на моето детство и юношество… А каква прелест имаше някога там, откъдето буйните води на Места тръгваха да търсят покоя на Егейското море! В ония далечни дни, ние децата, пък и възрастните хора в Якоруда, я наричахме Старáта рéка. А сега?… Юни, 1994 г. СТАРАТА РЕКА Шуми в нощта реката с кристалните водии в утрото росатакат бисери блести. Там Места се провирасред храсти и върби,където често спирахсред зноя в летни дни… Сега аз пак я виждам,но само в спомен мил –как нявга там безгрижени радостен съм бил! Как чувствах пулса веченна Старата река…А днеска в край далечен,аз спомням я с тъга! Юни, 1957...

НОЩНИ РАЗМИСЛИ

Месецът като изгрее сред безбройните звезди и затворът занемее скрит зад каменни стени, мисли в мен тогаз налитат като бухали в нощта и безмилостно ме питат за ранените крила, за погубената младост, за несбъднати мечти, за изчезналата радост от посърнали очи… Ах, проклетници презряни, сякаш с кървави ръце бъркате в дълбоки рани в стенещото ми сърце, гдето блянове заспали дремят неспокоен сън, гдето в този час, едва ли, би отекнал нежен звън… Често в мойта гръд напира гняв кат лава от вулкан, който в хладен камък спира – зад решетки обуздан… О, как страшно е да знаеш, че си в плен на подлостта, че да викаш и ругаеш стон е глъхнещ в пустошта… Август, 1956...

ЧУДО

О, как често се увличамв спомени за детски дни,как по ридовете тичамсред поляни и гори,как събирам росно цветекрай реката в ранен часи как слушам с детски трепетплясъка й тих в захлас! Често гледам в синеватана безкрайния простор.Взрян на птиците в крилата,слушам дивния им хор!И дори кога забравя,че отлитна младостта,става чудо! Пак долавямдъх на здравец и цветя! Юни, 1994...

ИГРА

На небето синьо, яснослънце пролетно блести,а пък в стаичката тясна палавец един седи. Гледа малките момчетадълги, дълги часове,как навън като звънчета пеят с чисти гласове. В детски унес те играят,глъчка весела звучи,палавниците сияятс чиста радост във очи. Как лудуват и се смеят,тичат с тупкащи сърцаи от радост аленеятдетските им личица. Той ги гледа недоволнос влажен и посърнал взор…                 О, сега да може волнода е в синия простор!                                      С пъргави крилца там, гореда лети, лети, лети –до забрава, без уморав необятни висоти. Ето, птичка сладкогласнатам, до него долетяи завчас песничка ясназвънко, весело запя. Сякаш искае да каже:Хей, защо си още тук?Виж навън – и Шаро дажетича ту с един, ту с друг! Там, децата пак играятшумни, весели игри.Тебе чакат и се маят,как така се бавиш ти?… Слуша я момчето, смята как да припне там навън,гдето весело децатавдигат глъч, и смях, и звън… Тъкмо в този миг чудесенбаба му се появи…На героя наш унесеннещо трепна във гърди. Тя вратата му отвории го пусна да играй,а той, без да проговорилитна към безгрижен рай. Цял ден скача до насита,цял ден пя с пресипнал глас.Радост грееше в очите –светнали до късен час.                                       Август, 1956 г....

СЛОВОТО НА ЗВЕЗДИТЕ

Небесата разказват славатa Божия.И просторът известява делото наръцете Му.Цар Давид /БИБЛИЯТА/ Когато в звездите небесни се взирампленен от неземни слова,които просторът разказва ми, виждамкрай мен и… във мен суета. Аз често във мигове трудни, нелекиблуждаех сред тъмна гора,но винаги в своите стръмни пътекис надежда ожидах зора… И днеска годините все тъй пресяватзабързано кратките дни,които кат капки дъждовни се сливатс талази от морски вълни. Понявга сред бурята някой запяваили пък проблясва искра,която в тъмата за миг засияваи бързо изчезва в ноща. О, Боже! Кога от душа закопнеяза Твоята правда и ред,аз искам на воля с възторг да запеякат древния цар и поет! Тогава взор жаден нагоре отправямкъм тихия звезден покой,където хармония вечна долавями „слушам" безмълвния хор. 28 август, 1997...

КРАЙ РУЧЕЯ

В прохладната горицаполяна зеленей,където волна птицасред гъсти клони пей. Чист ручей във тревата –под строен бор красив,изпълва тишинатас неспирен ромон жив. Там пъргава сърничкааз срещнах в ранен час.Дъх спрях, забавих крачкаи гледах я в захлас. След миг тя бързо скочи,в горицата се скри…Сал бистрото поточене спря да ромоли. Юни, 1957...

БЯЛА ПТИЦА

ълъбице волна, мила!Где летиш?Где си ти гнезденце свила?Где ли спиш?В тебе, птицо бяла –ведно с радостта,аз почувствах долетялаволността! Гълъбице волна, бяла!Теб съзрях в синевата полетяла!С теб летяхна крила понесен!Бях така щастлив!Теб зова аз в тази песен,с този стих… Юни, 1994...

НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

Това стихотворение е рожба на един несъстоял се конкурс зад решетките. Той не можа да се осъществи, защото авторът на идеята за конкурса, когото считах за близък приятел, излезе с "декларация" доста преди уговорената дата – 26. август, денят в който е бил убит в Прага българският посланик там, видният земеделски политик и дипломат – д-р Райко Даскалов. Стихотворението, след известни промени в заглавието и текста, днес звучи така:                                                                                                                                2000 г. НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ Той беше войник, но презрял бе войнатаи нейния грохот в редута проклет,където единствено само дулатадиктували своята воля и гнет. Оръжие честно сал в словото виждал –не в меча блестящ, нито в лаври безчет.Той смело в житейските друми се впуснална дръзки въпроси да търси ответ. Зовът на дълга го изпратил в чужбина –далече от своята родна страна,по чудо в окопа едва не загинал,но тук от засада посрещнал смъртта… Мнозина ще спомнят съдбата му с трепет,ще слушат как страшна била тази вести все ще ни казват в житейския шемет,че доблест и смелост са нужни и днес. Защото какво е без доблест животът?Какво е небето без слънце през май?Щом някой желае да хвърли хомота,достоен и твърд нека бъде докрай!                                                             Август, 1955...

ЯНИНИ ГРАМАДИ

В памет на Александър Стамболийски Грамадите Янини пак ще си спомнятза твоя дъх сетен в злокобния миги тихо във свежото утро покоятотново ще шепне за подвиг велик. Орел пак ще литне високо в простораи, може би, пак ще гърми твоят глас,където – там долу, в потока от хора,сърца раздвоени ще има сред нас. Но нека не бъдем кат твари нищожни,които делят се и тъй се множат.Нали сред житейските друми тревожничовекът се ражда с любов в този свят? Затуй да приемем завета на този,що тръгнал към хората с трепет и плам!Как малко е нужно – без показни пози,сал миг на мълчание, може би срам. За искреност хиляди хора са жадни,живели тъй дълго на пуст кръстопът.Балсам те очакват за лютите рани – не въглени парещи в живата плът… Грамадите Янини пак ще си спомнят,че смели идеи не тлеят в пръсттаи всеки, застанал пред светлата памет,ще питат – дали е надвил гордостта?! Юни, 1997...