/Хроника на едно пътуване/
Вярвате ли в поличби? Имах един приятел, който, ако сутрин при излизане от къщи срещнеше котка, се връщаше и не отиваше на работа. А иначе беше интели-
гентен човек – лекар, но казваше, че срещата с котка е поличба и навън ще му се случи нещо лошо.
Аз не съм суеверен и не вярвам в поличби, макар че напоследък ми се случиха някои неща…
Първа поличба
Предстоеше ни пътуване до Америка. Планирахме с жена ми Лили да тръгнем от Асеновград на 5 декември, защото трябваше да отлетим от София на 8 декем-
ври а имахме нужда преди това да свършим някои работи в София Не щеш ли, на 4 декември вечерта, усетих, че горната ми зъбна протеза е спукана. . . Ами сега!?.Не е ли това знак, че не трябва да пътуваме?. Звучи комично, но без „чеене" ли ще пътувам? Освен това в Америка поправката би струвала няколко стотин долара…
На следния ден, рано-рано се обадих на съседката ни – зъболекар. Тя ми каза, че поправката е от компетентността на зъботехниците и веднага се свърза с един от тях. За щастие, той се съгласи да извърши поправката експресно. И така, за някакви си 3 – 4 часа и 6 – 7 лева, аз бях с подновено „чеене". Така обърнахме гръб на първата поличба. Но, това ни костваше отлагане на пътуването ни до София с един ден.
И така, в сряда, 6 декември, потеглихме за София. Оставихме Асеновград с прекрасно време – топло, слънчево, чисто небе – просто мечта. В София обаче потънахме в гъста мъгла. Ами ако и утре е така, как ще летим…? Както и да е! Настанихме се у племенницата ми Ели. Преди да си легнем решихме да прередим малко багажа. Но, ето ти беля…..
Втора поличба
Оказа се, че съм забравил в Асеновград ключовете от куфарите. Ами сега!?. .
Как ще ги отваряме за проверка при летищата и границите?. Не е ли това знак, че не трябва да продължим пътуването? Как да сменим катинарите? Добре, че домакините ни намериха една ножовка, с която ги срязахме. На следния ден купихме нови, но мисълта за поличбите не ни остави…
Трета поличба
Дойде 6 декември, денят на заминаването. След лош сън станахме рано, защото трябваше да бъдем на летището преди 6 часа. Племенникът ми Дани дойде да ни откара с колата си. Премерихме кръвното на жена ми. Показваше 230/97 Такива високи стойности никога не се бяха случвали до сега. Разбира се, беше немислимо да тръгваме при това положение. Но, не беше ли това знак, че въобще не трябва да пътуваме?!…
Отидахме на летището само с племенника ни, за да видим дали можем да заверим билетите за друга дата. Искаше ни се полетът да бъде отложн поради мъглата, за да бъдем извинени за отказа ни да пътуваме. Наистина 6 -7 други полета бяха отменени, но нашият /до Амстердам/ се състоя. Заверката на билетите ни за друга дата трябвало да направим в офиса на „България еър" някъде в центъра на Сфия. И започнаха пак препятствията. На посочения в Интернет адрес нямаше такъв офис. Тръгнах да го търся. Питах в няколко туристически агенции – не знаели. Най-после го открих в подлеза на НДК. Но там – нова спънка. Заверката можели да направят само в бюрото на КЛМ, защото основният полет /Амстердам-Мемфис/ бил техен. Къде е това бюро? – Не знаели! Ново скитане докато най-после го открих. /Но питах се – не са ли това пак някакви знаци да се откажем от пътуването ?/ Лъч на надежда получих в бюрото на КЛМ, където много любезно ми презавериха билетите за понеделник, 11 декември, като даже ме освободиха от полагащата се глоба за пропуснатото по наша вина пътуване.
Заминаването
И така, в деня „пик", понеделник, 11 декември, в 6 часа, сме на линия в летището. Отново гъста мъгла. Отново хаос в полетите. Повечето са отложени, но нашият /за Амстердам/ стои на таблото… чак до 13 часа. До тук сравнително добре. Да, но ако го нямаше обстоятелството, че в същия този час от Амстердам навярно отлита самолетът ни за Америка, в който би трябвало да бъдем и ние?! Значи пак пропускаме полет, макар и не по наша вина. Но сме спокойни защото сме уверени, че холандците всеки ден си имат работа с такива случаи и ще ни оправят. И наистина стана така.` Добре, че при покупката на билетите бехме поискали да бъдем обслужвани /поради възрастта ни / с инвалидни колички. И така, в Амстердам, още при излизането ни от „ръкава" ни чакаха две такива колички и две симпатични момичета започнаха да ни „разхождат" из разни служби , да ни оправят документите, да ни презаверяват билетите и т.н. До тук всичко добре! Само че, поради закъснението ни в София заверката стана за следния ден и то не както беше първоначалния ни маршрут през Мемфис /за Джаксън/, а през Хюстън… Малко бехме смутени, защото дъщеря ни Марта щеше да ни посреща от самолет, идващ от Мемфис. Но, добре, че успяхме да се обадим по телефона за промяната.
След като свършиха формалностите по заверката на билетите и някои други подобни, едно от момичетата, които бутаха количките, ни настани в едно микробусче, което да ни отведе до хотел, като поръча на шофьора да ни доведе на следния ден в 8 часа точно на същото място, където сме сега., от където трябвало да ни поемат други хора. Тържествувахме, че най-после сме се отървали от поличбите.
Но…ние само си мислехме, че е така…
Как отвлякоха жена ми
Спахме добре. На сутринта преди 8 часа бяхме на определеното място за среща с човек, който трябваше да ни води нататък. Минаваше 8 часа, но никой не идваше на срещата. Почнахме да се безпокоим, защото самолетът , който щеше да ни отведе до Хюстън, трябваше да излети в 10 часа. Почнахме да се съмняваме дали сме разбрали точното място на срещата или то е на някое от многото места, където вчера ни разкарваха. Реших да потърся информация. Оставих жена ми с багажа /две куфарчета/ и тръгнах от гише на гише. На едно от тях ме насочиха към офиса на КЛМ /компанията, издала билетите ни./. Той се оказа в края на един дълъг 2 – 3 километров коридор с много отклонения. Там имаше опашка. Чаках, чаках и на края се отказах, защото времето течеше Реших да се върна при жена ми. Но… нея я нямаше! Дали не съм сбъркал мястото!? Дали не беше на втория етяж! Тръгнах тичешком да я търся… Горе, долу, наляво, надясно… Коридори, коридори… Какви ти коридори?… Цели улици с офиси, магазини, бюфети, кафенета. Наближаваше 10 часа – време за заминаване на нашия самолет. Реших, че може би Лили е отишла да чака при изхода за този самолет. Няма я. Пак се връщам тичешком на старото място. . . и пак я няма. Повтарям този маршрут няколко пъти. Междувременно видях един офис на „България еър". Зарадвах се – поне ще се разберем на български. Описвам положението. Не можели да помогнат!!! Най-после, изнемощял, седнах на земята до гишето на някаква слухба. Сетих се за поличбите. Не ме ли предупреждаваха те?… Времето за излитане на нашия савмолет /за Хюстън/ беше вече минало. Реших да направя последен опит. Станах от земята и изложих проблема си на чиновничката от близкото гише. Тя почна да трака нещо по компютъра, да води телефонни разговори и на края ми каза да чакам.
Лъч на надежда! След малко дойде един човек с количка, „натовари" ме на нея и пак през дълги коридори ме заведе до едно място, където отдалеч зърнах жена ми, която тичаше към мене. Прегърнахме се, плакахме… Предизвикахме у хората наоколо умиление…
Каква била работата? Малко след като съм оставил жена ми, при нея дошъл един човек с количка и й казал да седне. Тя се помъчила да обясни, че чака мъжа си, но той я успокоявал и я завел на друго място /където по-късно се срещнахме/.
Разбира се, трябваше за ТРЕТИ път да заверяват билетите ни . / Как не им омръзна?!/. Този път ни дадоха пак първоначалния маршрут – през Мемфис /вместо през Хюстън/. Това налагаше отново да известим дъщеря ни за промяната . Тази работа свърши един чудесен млад човек.. Оказа се пастир от Южна Африка, който пътуваше през Мемфис за Северна Каролина. В Мемфис той беше неотлъчно до нас и ни улесняваше при разните процедури. Те се оказаха по-сложни, защото за нас тука беше границата за влизането ни в Щатите. С риск да изпусне връзката си с неговия самолет, той ни придружи чак до изхода за нашия самолет. А и преди това, в самолета до Мемфис, той ни беше в помощ. Отстъпи мястото си, за да ни е по-удобно. Разбра за здравословните проблеми на Лили и предложи да се помолим за нея. Такива хора са Божий дар.
Как не отидахме в Бостън
Мислехме, че сме се отървали от проклятието на поличбите. Но имало още глава да пати. След раздялата ни с пастира, се запътихме към изхода за Джаксън.
Една служителка /негърка/ ни откъсна билетите и ни отправи към „ръкава". Не бяхме изминали и половината път и тя тича след нас викайки: „Сър,. . .връщайте се". Оказа се, че в момента този ръкав бил за пътниците към Бостън. Така пропуснахме възможността да посетим още едно летище… Може би, като извинение за грешката си, когато дойде нашият ред да се качим на нашия самолет, служителката при изхода ни извика най-отпред и държа пред всички пътници едно възторжено слово, от което ние разбрахме само, че сме от България… След това ни поведе тържествено към „ръкава".
И така, след 24 часово закъснение и куп патила, най-после пристигнахме в Джаксън, на пук на всички „поличби", които тъмните сили непрекъснато ни сервираха. Защото се убедихме, че поличбите не са случайност, а опит на Сатаната той да дирижира живота ни…
Веселин Игнатов
/Публикувано във в-к „Зорница",
броеве от май и юни 2007 г.
и
в-к „Вестител" /Асеновград/,
бр. 442 от 23 февр.-1 март 2007 г.
подзаглавие „Хроника на едно
птуване"/