/Скица № 11/
О Б Щ У В А Н Е
Преди доста години един мой колега се обръщаше към мене със „сър Игнатов" /пък ми беше и нещо като „шеф"!/. Питах го защо ме нарича така. „Де да знам, на устата ми е" ми отговаряше той. Сега си мисля, че този човек трябва да е имал някакъв пророчески усет, защото сега, тук в Америка, всички постоянно се обръщат към мене със „сър". По-рано аз все си мислех, че това обръщение се употребява само в Англия и то към лица, които кралицата е удостоила с тази титла. А сега, всичките ми непознати лица /а такива са почти всички хора тука/ се обръщат към мене със „сър". Няма „мистър", няма „господине", има само „сър". „Мистър" може да се употреби когато след това следва името на човека , напр."Мистър Джонсън". Разбира се и аз се обръщам към другите със „сър" , макар те да са и най-черните негри /афроамериканци"/, приличащи на нашите кюмюрджии.
Към дамите обръщението е винаги „мем", което е съкращение на „медъм" /мадам/. При по-свободва обстновка, главно между младежи, може да се употреби „гайс", /приятели/, обаче гледайте да не сбъркате да кажете „гЕйс"…, защото те ще се обидят, ако не са гейове. Когато си вече по-близък с някого, може да се обърнеш към него с първото му име, например, „хей Бил, хей Мери". Когато те представят на непознат човек, се казва само първото му име /„Това е .Джо"/ Също и когато ти заговориш непознат човек, се представяш само с първото си име / „Аз съм Веско"/. В армията обръщенията също така са много по-естествени. Няма „Господин капитан", „Гсподин лейтенант" . Има само „сър"…
В общуването помежду си американците са много непосредсвени. За това спомага , може би, липсата в говоиримия английския език на личното местоимение „ти", /второ лице, единствено число/. На английски и за „ти" и за „вие" /"Вие"/ има само една дума ("you"). Всъщност има и «Ти» ("Thou")- второ лице , единствено число, но то се употребява само в Библията като обръщение към Бога. Как тогава можеш да изразиш специалното си уважение към някого?!
Понеже става въпрос за имена, учудващо е как американците ги съкращават. Например: „Теодор" става „Тед", „Катрин" става „Кейт", „Вирджиния" става „Джин" До тука нищо особено. Но как да не се чуди човек когато „Уйлям" става „Бил", а „Робърт" става „Боб"?! „Нерде Ямбол, нерде Стамбол", както се казва на турски. „Ник" е съкращение на нашенското „Никола", но ако го напишете така {Nickola}, може да ви се разсърдят, защото това е женско име. Мъжкото име за «Никола» е «Никълъс». Още примери: „Андреа" не е мъжко, а женско име, а съответстващото мъжко име е „Ендрю".
Хайде да кажа още няколко думи за имената. Истинско мъчение за американците са чуждестранните имена. За да разбрат и запомнят името ти трябва да го „спелуваш" ("to spell it"), което значи да го кажеш буква по буква. В такъв случай моето име /Игнатов/ звучи така: „ай,джи,ен,ей,ти,о,ви", изречено на един дъх като песен. За мене е трудно, но американците „спелат" и разбират смисъла виртуозно. По долу ще обясня защо. Но все пак истинско изпитание за един наш познат беше да запомни моето презиме. Все го произнасяше „Айгнатов", защото тяхното "I" се произнася „ай". При това винаги слагаше ударението на първта сричка.
Понеже стана дума за „спелуването", ще добавя, че ако за нас, чужденците", това е трудно, то за американците е „фасулска пабота", защото те го усвояват още в първи клас на училището. Преди да се нучат да четат думи, те научават имената на буквите. Ако нашите деца започват да се учат да четат като гледат в буквара и произнасят „ма-ма", американчетата започват да четат тази дума ("ma-ma") така: „ ем,ей-ем,ей"…
Във връзка с училищата ще направя едно малко отклонние по посока на начина на общуване. В американското училище никога не може да се чуе учителят да каже на ученика „Напиши това", или „Реши тази задача", или нещо подобно. Формата е: „ИСКАШ ЛИ да напишеш това", „БИ ЛИ РЕШИЛ тази задача?"… /Ето какво се случило с моя син в един курс по английски: Учителката му казала: "Искаш ли да прочетеш това…? А той оговорил „Не искам"… Учителката изблещила очи от учудване. Такъв отговор не била чувала./. Но не само в училище е така. Например, майката никога не би казала на детето си „Измий си ръцете", а „Би ли си измил ръцете"… Повелителната форма на глаголите се употребява много рядко в Америка – може би само в армията. Затова в Америка има една мекота в отношенията и обноските между хората.
Доста ни е странно как американците задволяват нуждата си от общуване с другите. Струва ми се, че те са доста саможиви. Може би от забързания живот не им остава време за друго. Сутрин се мятат в колата и отиват на работа. На връщане вечер от работното място – пак в колата и у дома. А в България като излезеш вън от къщи, срещаш познати лица, с които може да размениш някоя дума На работното си място те са така отдадени на работата си, че надали им остава време за приказки. /Тука искам да вметна, че може би впечатлнията ни са доста едностранчви и може би се онасят само до района, в който живеем – щата Мисисипи, а Америка е толкова обширна!…/. Ние, например, живеем от 4-5 години в сегашното ни жлище и не познаваме съседте си. Даже и имената им не знаем. Виждаме ги само как излизат и влизат в къщите, но какви са, къде ходят, какво работят, не знаем. Надали и те знаят нещо за нас. Точно срещу нас имаше смъртен случай, но кой починалият… ? Разбрахме, че има погебение само по многото коли и хората с натъжени физиономии. Наблизу се продадаха няколко къщи, но кои и какви са новите собственици, не разбрахме. Имаше само един случай, който ще спомена само защото е ИЗКЛЮЧЕНИЕ. Когато се пренасяхме в сегашната ни къща преди 4-5 години една жена дойде при нас със тенджера в ръце и каза:„Аз съм Керъл /Керълайн-Каролина/. Понеже сигурно нямате време да приготвите нещо за ядене, нося ви храна". И толкоз! Почти не сме я виждли след това. Помислихме, че това ще е начало на общуване, но не! Всеки тича по своите пътеки и няма време за приказки. Нрави!
Наистина понякога познати семейства се събират, разбира се след уговорка по телефона. Обикновено след поканата за обед или вечеря поканената жена казва: „Вие нямайте грижа за салатата /или десерта/, аз ще ги донеса. До тука няма нищо особено – просто това е „техническо разпределение на труда". Странното обаче е на края – гостите си прибират всичко, което е останало от донесеното, даже и това да са едно-две парчета торта или една -две бутилки Кока кола. Нрави!
Така общуват обикновено хората. В Америка /поне тука в Джаксън/ няма места за случайни срещи каквито места в България са например кафенетата и сладкарниците. Тука срещите станат винаги с предварителна уговорка. Всъщност, не съм съвсем прав. Тука има един спесифичен начин на общуване – чрез църквите. Последните заемат важно място в социалния живот на хората. Тоава особено важи за имигрантските църкви. В град Сент Луис, например, има гръцка и сръбска православни църква. В Джаксън има руско-гръцка православна църква. При някой празник те се събират на обща трапеза с национални ястия, играят и пеят по своя национален начин. В гръцката църква ние ядахме сърми с кисло зеле и агнешко пчено!! /Малко отклонение – там един младеж ни се представи като българин от гръцката част на Македони – Леринско. Учудихме се, защото знаем, че повечето македонци са се отчуждили от България и се представят като „македонци", а не като българи/.
Но, да продължа за църквите. В Америка те са не само места за богослужение. Те играят голяма роля в обществото. Америка в по-глямата си част е протестантска страна. Но тя е и демокртична страна. От това произлиза и голямото разнообразие на църквите в догматично отношение и в начина на бгослужение. /Това са всъщнност отделни деноминации на царквите, които в България неправилно наричат „секти"/.Но всички те помагат за общуването между членовете /съмишлениците/ си. Ето как изглежда например програмата на една от неделните служба в една от църквите /в случая – така наречена „презвитерианска"/:
10.00 – Неделно училище /Библейски урок/
11.00 – Сутришно богослужение
16.45 – Среща на дяконите
18.00 – Вечерна служба
19.00 – Молитвена група
19.20 – Репетиция на хора.
След това всеки ден от седмицата има някакво занимение: като например молитвени групи за мъже, жени, младежки срещи, срещи на хора между 30 и 40 години, между 40 и 60 и т.н. Освен това в същата програма се съобщава за екскурзия след две седмици до един исторически град /Натчес/. Организира се вечер на завършващите средно образование /хай скул/ и други подобни. Съобщава се за насрочена сватба и магазините, където младоженците са регистрирани /за тази система бях писал в предишни скици/. В една друга църква имаше курс по карате…
Някои църкви издържат свои училища. При една голяма църква ние посещавахме един курс по английски език за чужденци. Безплатен! Няколко микробусчета обикаляха един район в Джаксън с диаметър около 40 километра , за да събират курсистите. Преди заниманието имаше закуска.. Някои църкви имат болници, пансиони за възрастни лица и т.н. При някои големи празници, като например националният им празник -"4-ти юли" /Денят на независимостта/ и Коледа, се уреждат тържества на открито, където отделни църкви имат свои павилиони, при които раздават безплатно закуски и напитки.
Завършвам тази скица от Америка с нещо шокиращо – с жена ми не смеем да ходим по улиците!!!. Първото нещо, което ще си помислите е, че се страхуваме да не би да ни нападнат… Нали се разказват чудесии за престъпността в Америка?! Нали в България се прожектират американски филми пълни изключително с насилия и убийства? Не, не е за това! Ние понякога се разхождаме с жена ми из нашия район, но не смеем да се спрем на едно място, макар и за почивка /тука няма пейки/, защото, току-виж, до нас спре някоя кола и ни питат:: „Добре ли сте? Да ви помогнем ли с нещо? Да ви закараме ли до вас?" Това ни се е случвало вече няколко пъти. Все гледат да ти услужат с нещо… Пък и трябва да гледаме да не пропуснем да отговорим на някой, който ни маха от колата с ръка за поздрав. Мили хора!… Американска работа!!!…
Веселин Игнатов
/Публикувано в бр.547/12-18.VI.2009 г. на
в-к „Вестител"-Асеновград/