Мислите често ме връщат в дните между 1954 – 58 година в мрака на Староза-горския затвор. Тъжна беше тогава усмивката на мама, изливала сълзите си до тежките порти, преди да ме зърне само за броени минути зад решетките…
Оттогава изминаха години. В нея бяха избледнели лицата на хората, наранили жестоко сърцето й, което никога не помисли за мъст, защото в него нямаше място за омраза…
1997 г.
ОЧИТЕ НА МАМА
Когатo звезди затрептят в небесата
и тръгне луната в безбрежната шир,
сред мрака пак почват да чакат зората
два светли прозореца в нощния мир.
Те светят във тихата вечер, когато
незрими са толкова много неща,
но не и очите на мама, която
сълзите си вече нe крие сега.
Молитви към Бога тя шепне в тъмата
и с вяра прогонва коварния страх,
понякога плахо поглежда вратата
с надежда, припламнала в тихия мрак.
Към нейната болка и тежка несрета
безшумна кат сянка долита нощта
и сякаш съзира в килия проклета
тъй рано прекършени млади крила.
Тревога я дави – не мъст, не омраза,
когато безсънните нощи брои,
когато тя клетви от мъка не казва,
а само в тих унес молитви шепти…
В безкрайната вечер кат фар край морето
два бели прозореца светят навън.
Загледани в Млечния път на небето,
те… сякаш очи са – забравили сън.
Август, 1956 г.