Писано ми било, както казват хората, а всъщност по Божия воля, бях свидетел на едно събитие, което разтърси хиляди хора в южната част на САЩ. Става дума за „Катрина" – ураганът, който, макар и носещ нежно женско име /както повечето урагани/, се оказа грозна стихия.
Следяхме я по телевизията дни преди да ни посети. Мотаеше се някъде из Карибско море и бавно, но настъпателно, приближаваше брега на континента при град Ню Орлиънс. Защо избра точно това място, за нас е тайна. Точно тук беше един от най-цветущите градове на САЩ. Казвам „беше", защото вече го няма. Има само глухи останки от него. Небостъргачите все така си стърчат, но са безлюдни. Не ми е мъчнно за тях, а за стария град, особено за така наречения френски квартал с отлично запазени /уви, вече не/ стари къщи, строени преди около 150 години. Голяма част от този град вече е под водата. Заля го океанът, след като предпазните диги бяха отнесени от урагана. Сега улиците му представляват водни канали като във Венеция.
Но, защо се жалвам за сградите? Ами хората? Какво стана с тях? След като ураганът отмина, по каналите плуваха удавници /видяхме ги по телевизията/. На спасителите заръчвали да не гледат надолу, а да вадят оцелелите само по горните етажи на сградите, ззащото гледката надолу била ужасяваща.
И неволно ми идва на ум историята с Ной и Потопа. Нали тогава хората бяха потънали в грях и бяха забравили Бога? „И като видя Господ, че се умножава нечестието на човека по земята…и рече Господ – ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадах" /Битие 6:5-7/. Свързвам този текст с факта, че Ню Орлиънс е признат за един от най-развратните градове в Америка. Той, както и близкият му град Билокси, бяха пълни с игрални домове /казина/ и вертепи – гнезда на порока. Интересно е, че те всички бяха „на вода", т.е на кораби, защото, според законите на някои щати /включително и на този/, такива заведения не може да има на сушата! Дали е случайно, че един-два дни преди „удара" на Катрина те първи започнаха да съобщават, че ще бъдат затворени, навярно, за да бъдат изтеглени на по-безопасно място.
А къде бехме ние през това време? – Пред телевизора. Знаехме, че маршрутът на Катрина минава през нашия щат /Мисисипи/, дори през нашия град /Джаксън/ и, че се очаква да бъде при нас към 4 часа слад обед на 28 август. Затова на този ден още от тъмно бяхме пред телевизорите. Гледахме километричните колони от коли, движещи се към нас от юг. Хората бягаха, ако може да се нарече бягане едно движение с не повече от 3-4 км. в час. Но, в това „бягане" нямаше и следа от паника. Колоната се движеше в дясната половина на лентата, но никой никого не изпреварваше. Чудна дисциплина! Представям си какво би било при нас, в България… нервност, желание за изпреварване, кавги.
Ню Орлиънс вече беше похитен. От там вече нямаше картина по телевизията, защото всички предаватели са били вече извън строя. Ние бяхме поканили да се приюти при нас едно българско семейство – мъж, жена /бременна с две близначета в деветия месец/, детето им на 2-3 години и тъщата. Те живееха в една „подвижна къща" /фургон на трупчета/, която би могло много по-лесно да бъде грабната от урагана.
Към 10 часа се обадихме на внука ни Самуил, който служи на юг от нас в град Хетисбърг., който също е на пътя на „окото" на урагана.. Той се беше приютил при една приятелско семейство, имащо солидна къща.. Каза, че в момента навън фучи и трещи и във въздуха хввърчат дървета и счупени клони.
Към 12 мчаса при нас спря токът, а телефоните /включително и мобилните/ замлъкнаха. Оставихме се в ръцете на Бога! И Той ни опази. Към 4 часа след обед и при нас бурята беше в стихията си, но освен силен вятър, проливен дъжд, превиващи се дървета и прелитащи счупени клони, друго нямаше. През следващите дни видяхме наблизу изтръгнати с дънери стари дървета, други, пречупени през средата, а в района на българското семейство имаше и смачкани къщи.
Така преживяхме атаката на Катрина. За нас, обаче, мъчнотиите започнаха след това. Нямаше ток. Телефоните мълчаха. Храна, слава Богу, имахме. Марта /дъщеря ни/ обичаше да се запасява в съббота за цяла седмица. Но, поради липса на електричество, хладилниците не работеха. И още на втория-третия ден започнахме да хвърляме храна. Пак по същата причина не можехме да ползваме радио, телевизия и телефон. В центъра на една свръхтехнизирана страна като Америкабехме като безпомощни робинзоновци.
Почти всички магазини бяха затворени. „Нашият" супермаркет работеше, но там рафтовете бързо се изпразваха.. Търсеха се главно консерви и бутилирана питейна вода /защото бяха съобщили, че водопроводите са замърсени. Повечето бензостанции не работеха пак поради липса на ток и бързо изчерпване на запасите. За бензин се чакаше на дълги опашки. Чакаше се с часове, но понякога напразно. А в един град където до най-близкия магазин се пътува с кола десетина минути, ако нямаш бензин, направо си загубен. Разбира се, всички учреждения и училищая бяха затворени. Повечето от тях, а ней-вече църквите, бяха превърнати в убеужища за евакуиращите се от юга. И, при всички тези изпитания на хората, бяхме изумени от високото гражданско възпитание и дисциплина на американците. Никаква припряност, нетърпение, суетене. Доброволци заставаха да регулират движението. Шофьорите си отстъпваха предимство при кръстовищата срещу едно благодарствено кимване с глава. Да ти е драго да ги гледаш!
Най-голямото изпитание беше горещината. Джаксън е южен град, при това разположен сред много реки и езера. В тази част на годината температурите и денем и нощем не пада под 35 градуса. Влажният въздух те кара да се чувстваш като в сауна. Главата бучи, кожата ти пари, пот с лее, след душ отново се изпотявш., не можеш да спиш. Всички къщи си имат климатици, но поради липса на ток /ах този ток/ те не работеха. И лошото беше, че не знаеш до кога. ще трае това. Телефоните не работеха, за да поискаш сведение. Радиото и телевизията са неми. Некои успели да се свържат с електрокомпанията, но от там електронен запис отгтоварял „Не задавайте въпроси. Нямаме отговор." Убедихме се какъв Божий дар е електричеството.
Положението ставаше непоносимо. Нашите домакини се тревожеха за нас – хора на възраст, чиито организми не са пригодени за такива екстемни изпитасния. И сега станахме свидетели на това, което наричаме „християнство на практика". Някои познати и приятели, имащи електричество, като узнаха за нашия проблем, предложиха да се преместим при тях. Първи бяха българското семейство. Те ни поканиха да идем ввъв фургона им. Жената току-що беше родила две близначета. С тях семейството им нарастваше на шест души. Разбира се, отказахме. Други хора от църквата също ни поканиха. На края решихме да отидем при едно семейство – мъж и жена на средна възраст – в град Брандън. Обстановката беше чудесна, а отношението на домакините – още повече. По-късно разбрахме, че на жената й предстояла някаква операция след 4-5 дни и въпреки това…
Преживелиците, които имахме във връзка с Катрина и по-специално – поведението на хората, ни показаха как се държи една нация, възпитана в християнски дух, във време на изпитание. Още в началото на бедствието всички църкви отвориха вратите си за подслон на бегълците от юг. Без да бъдат официално мобилизирани, стотици неработещи медицински сестри и други жени се включиха в спасителните операции. В касите на „Червения кръст" и на „Спасителната армия", без шумни кампании и акции, започнаха да се вливат парични помощи. Особено се отличи „Спасителната армия". Както се знае, тя е организация на християнска основа и покрай грижите за спасение на душите на хората върши и бллаготворителна дейност.
Напомняме, че Съединените американски щати бяха създадени като държава от дълбоко вярващи хора, проникнати от християнския дух. Мотото на страната, изписано и върху банкнотите им, е „На Бога уповаваме" ("In God we trust"). Това верую е дало отпечатък върху целия живот в САЩ. На него бехме свидетели и ние..
На 5 септември пуснаха тока
Веселин Игнатов.
/Публикувано в брой 11 /ноември/ 2005 г.
на в-к „Зорница
и
бр. 397 от май 2006 г.
в-к „Вестител"-Асеновград/