С моя детски ум и интуиция успях, в продължение на няколко години, да стигна до отговор на въпросите, които ме вълнуваха, а именно: Защо мама я няма и защо още се бави и не си идва. Отговор на тозш въпрос постигнах благодарение на нея, която , малко по малко дигаше завесата, докато стигнах до отговора и го приех с примирение.
Чаках на прозореца
Стоях на прозореца и гледах навън. Бях болна и самичка. Мама бе умряла пред три години. Но това не ми пречеше да говоря мислено с нея и да я чакам да си дойде. Както винаги, и този път й се сърдех, че не идва. В момента имах нужда да се сгуша в нея и… щях да оздравея. Казвах й, че ако не си дойде, няма да оздравея. Нека побърза, защото я чакам. И … изведнъж я виждам да се задава от ъгъла на улицата. Стъписах се. Наистина ли е тя?! Вперих поглед в нея. Не смеех да шавна, да дишам и да мигам с очите. Следях всяко нейно движение. Тя вървеше по улицата много, много бавно и с наведена глава. И нито веднъж не направи някакво, макар и слабо, движение – като автомат За голяма моя изненада мама мина покрай къщата, в която бях без да ме погледне даже за миг. И така, с наведена глава, тя продължи да върви, отминавайки мен и къщата. Вцепених се от ужас. Стоях неподвижна и я следях. И когато тя стигна до кръстопътя, извднъж изчезна. С поглед разгледах всички посоки, за да видя по кой път е тръгнала, но от нея нямаше никаква следа. Реших, че е минала по улицата, която водеше към гробищата. Там бяха татко и двама от братята ми. Утеших се, че на връщане ще си дойде, и отново започнах да я чакам, но вече бях по-спокойна, защото я видях и вярвах, че ще си дойде.
След няколко месеца
От няколко дни валеше дъжд. Времето беше мрачно. Аз стоях на прозореца и гледах дъжда. Бях тъжна и самотна. И, както винаги, мислех за мама и я чаках. Както си стоях, изведнъж я виждам да влиза през пътната врата и прекосявайки двора, да се отправя към мене. Изненадата ми бе огромна. Вцепених се, защото ме беше страх да не изчезне. Стоях с широко отворени очи и я гледах. Тя вървеше бавно, бавно и с наведена глава. И нито веднъж не погледна към мене. Като наближи къщата, изведнъж изчезна. Втурнах се навън да я търся. Обиколих навсякъде, но от нея нямаше и следа. Върнах се в къщата още по-тъжна и самотна, защото мама я нямаше.
След три години
И тази неделя, като всяка друга, бях на черква. Обичах да ходя на черква, защото там имах пълната възможност да остана сама със себе си. И, както винаги, мислех за мама. Припомних си как тя ме водеше на черква, хванала ме за ръка и казваше, че там трябва да стоя мирна – в черква не се говори, не се смее, не се шуми. И още много неща ми говореше. Една позната жена веднъж й каза, че е закъсняла и „черквата е пуснала" /т.е. службата е свършила/. А мама й отговори: „Предпочитам да ходя на църква когато няма хора, за да не ми пречат в разговора с Бога, за което отивам. Тези думи ми направиха впечатление, но по-късно ги разбрах.
Аз, както винаги, исках мама да си дойде и най-после да ми каже „кога". Този път тя ми отговори простичко и ясно: „Аз не мога да си дойда, но въпреки това, съм винаги с вас. Не ви изпускам от погледа си и продължавам да ви водя за ръка. И винаги ще бъда с вас. Един ден пак ще се съберем".
Изведнъж ми проблесна. Едва сега разбрах какво значи да умреш – никога да не се върнеш. Излезах от църквата зашеметена и объркана от откритието, което направих. Въпреки всичко, успокои ме мисълта, че мама ще бъде винаги с нас и така неизвестността около нейното идване изчезна. Моята майка бе необикновена личност. Тя, освен с вътрешна духовна чистота, ум и интелигентост, бе надарена и с външна красота.
Така завърши детския период на дългото чакане, докато разбера какво значи да умреш.
Примирих се
Примирих се с мисълта, че няма да виждам мама, но очаквах, че отвреме – навреме ще чувствам присъствието й. Понеже това не стана, аз бях много недоволна от нея и й се сърдех. Казвах й, че тя трябва да изпълни обещанието си – че винаги ще бъде с нас, а не беше. Тя с нищо не показваше, че е с нас. А аз имах нужда от нея. Молех я непременно да ми се обади по няккакъв начин. А тя продължаваше да мълчи, и това много ме измъчваше. И една вечер сънувах следния сън: Влизам вкъщи и, още щом отворих пътната врата, виждам мама да стои на най-горното стъпало на стълбата и ме чака. Като ме видя, влезна в стаята си и легна на леглото си обърната с гръб към мене, а главата й беше обвита със шал. От поведението и изражението й разбрах, че е недоволна от мен. Застанах пред леглото й и започнах да се оправдавам, че тя се е забавила много, а аз се уморих да я чакам. А тя ме прекъсна и каза: „Много, много съм заета с важна работа, която не мога да прекъсвам. А аз съм спокойна за вас, защото пътят на четирима ви е широк, светъл и с никакви премеждия. Ако има нещо, тогава ще се намеся. А сега трябва да отида и продължа работата си, която е от голямо значение. Попитах я защо си е обвила главата, а тя ми отговори: „Боли ме зъб". Размърдах се, опипах моята глава и усетих, че цялата е обвита в бинтове и шалове. Изненадах се и си помислих: „Мама я боли зъб, а моята глава е обвита , какво става?!" Опипах си цялата глава и се събудих напълно. Спомних си, че вечерта много ме болеше зъб и си бях направила съгреваещ компрес. Така разбрах, че когато аз страдам и мама страда. Успокоих се, че връзката не е прекъсната и си обещах, че никога няма да безпокоя мама повече, защото тя ми доказа, че винаги е с нас. А аз ще продължа да я обичам както до сега, въпреки, че няма да ми се обажда, както аз искам.
Лили Игнатова