Ти кат гълъбица пазиш
любовта
във сърцето си – оазис
в пустошта.
С чудни песни се опиваш
всеки час,
свидна рожба да приспиваш
с нежен глас.
В дланите ти сръчни греят
цвят и плод,
класове, които зреят
цял живот.
Сърпа сменяш само с лира,
рядко с меч.
Твойта песен се простира
надалеч…
В есен, зима, пролет, лято
пълниш ти
своето сърце богато
със мечти.
О, как търся в тежки друми,
в труден час,
твойте съпричастни думи,
твоя глас!
Октомври, 1998 г.