Мили мои стари приятели! Пиша ви тези редове и си спомням за общите неволи, когато между нас и синевата на небето имаше решетки… Тогава, сякаш на шега, станах "бай Дано". Кръстници ми бяха Йордан Такев от Пловдивско и Дончо Атанасов от Хасковско. Така стана, може би поради това, че бях най-младия обитател на затвора. Нямах още навършени деветнадесет години. И друго, на мене също ми беше приятно, да ме наричат с това "име", което ми остана за цял живот… После "докараха" и други младежи – Иван и Христо от Чирпанско и Вълчо от Старозагорско. С тях бяхме отделени от другите затворници с цел "превъзпитание". Един от вас, зъболекарят от Ломския край – д-р Цветан Б. ни задяваше, че сме били "детска градина", което, като че ли, малко ни ядосваше, защото се смятахме за големи. Такива бяхме и за тъмничарите, особено като разбраха, че "превъзпитанието" няма да мине. За тях нямаше значение, дали затворникът пред тях е младеж с годините на собствения им син или е достолепен мъж, достигнал, дори подминал възрастта на техния баща. Дните се нижеха бавно. Предстояха ни дълги години в затвора…
Още в следствената килия често в мислите ми се въртяха слова, които се опитвах да запомня. По-късно, в затвора ги записвах на листчета. Някои от тях успях да запазя до днес. Други попаднаха в бездънните хранилища на Държавна сигурност.
С тази книжка искам да потърся мнозина, дори потомците на ония, които ни преследваха. Тъжно ми е, когато някои говорят, че днес малко се интересуват от трънливите пътеки, по които в ония години преминаха толкова много хора, отрекли с риск на свободата, дори живота си, една диктатура. Как не искам да е така! Но, дори да има такива люде, вярвам, че един ден техните потомци ще разберат и приемат истината така, както не само потомците на Ян Хус, но и потомците на неговите екзекутори сториха това!
Бог да ви дава здраве и сила да си останете докрая достойни!
Ваш: Бай Дано
Асеновград, 1995 г.